— Това би било твърде лоша отплата за дълголетната ми служба в полза на родината и за уважението, което винаги съм хранил към високопочитаемия маркиз и семейството му.
— О, милорд — възрази агентът на маркиза, — безсмислено е да се споменават предишни заслуги и някогашна вярност! В нашето смутно време всеки, подобен на маркиза, е в правото си да очаква действителна помощ, истински доказателства за преданост.
Лорд-пазителят на печата разбра накъде бие приятелят му, но беше твърде предпазлив, за да се обвърже с положителен отговор.
— Не зная какво може да очаква маркизът от моите нищожни дарования — изрече той, — но винаги съм готов да му бъда в услуга, без разбира се, да нарушавам дълга си пред краля и отечеството.
По този начин, изрекъл на пръв поглед много нещо, сър Уилям всъщност не каза нищо, защото направената уговорка можеше да се разбира съвсем разтегливо; той веднага промени разговора и не даде възможност на събеседника си да се върне повече на тази тема. Гостът си замина, без да получи от хитрия политик обещание или задължение да съдействува на плановете на маркиза, убеден обаче, че е породил в душата на сър Уилям Аштън опасения относно много щекотливия за него въпрос и с това положил основата за бъдещите съглашения.
Когато пратеникът осведоми маркиза какви са резултатите от преговорите, двамата решиха да не оставят лорд-пазителя на мира, а постоянно да го държат в страх, особено по време на отсъствието на жена му. Те знаеха, че тази горда, отмъстителна, властна жена би успял да влее мъжество у страхливия си съпруг; знаеха, че тя е непоколебимо предана на господствуващата партия, поддържа постоянна кореспонденция с водачите й, че е техен верен съюзник и накрая — че никак не се бои от семейство Рейвънсууд, а напротив, смъртно ги мрази (техният по-древен произход бе трън в очите за новоизлюпения големец Аштън) и е готова да рискува интересите си, стига да може окончателно да разгроми този свой враг.
По това време лейди Аштън тъкмо отсъствуваше. Мисията, която я задържаше в Единбург, налагаше тя по-късно да се отправи за Лондон, където се надяваше да бламира интригите на маркиза в кралския двор, защото лейди Аштън бе приятелка с прочутата Сара, херцогиня Марлборо, с която много си приличаха по характер. Необходимо беше да се постараят да въздействуват на сър Уилям преди нейното завръщане; като предварителна стъпка маркизът написа на младия Рейвънсууд писмото, което цитирахме в една от предишните глави. Писмото бе съставено много предпазливо: маркизът си запазваше правото да взема точно толкова участие в съдбата на младия си сродник, колкото би могло да се окаже необходимо за успеха на собствените му планове. Но макар маркизът като държавен мъж да не желаеше да се обвързва със задължения или да обещава покровителство, трябва да изтъкнем за негова чест, че там, където не бе заплашен да изгуби нещо, той наистина се стремеше да окаже помощ на Рейвънсууд, а не само да използува името му, за да плаши с него лорд-пазителя на печата.
Пътят за Улфс Краг не бе далеч от замъка на сър Уилям и куриерът, на когото бе възложено да връчи писмото, получи заповед: като минава през селището, разположено наблизо до парка на замъка, да изгуби една от подковите и докато тамошният ковач подковава коня му, да се престори на крайно притеснен поради загубеното време и уж неволно да се изтърве, че носи на мастър Рейвънсууд послание във връзка с един жизненоважен въпрос.
Вестта за нетърпеливия куриер, както винаги с преувеличения, достигна до ушите на сър Уилям Аштън от различни източници и всеки, който я цитираше, не пропускаше да намекне, че куриерът много бързал и бил изминал разстоянието за необикновено кратко време. Без друго обезпокоеният държавник слушаше мълчаливо тези разкази, но не пропусна незабавно да нареди на Локхард да причака куриера по обратния му път, да го задържи в селото, да го напие и по всякакъв начин, с честни или нечестни средства, да узнае от него съдържанието на донесеното от него послание. Маркизът обаче беше предвидил този ход и пратеникът, избрал друг, обиколен път, избягна поставените за него мрежи.