Спечелил с мнимата си откровеност разположението на противника, сър Уилям всъщност не съобщи нищо, от което Рейвънсууд би могъл да се възползува. Той отведе Едгар до дълбоката ниша на един прозорец и като възобнови разговора, започнат предишната вечер, изрази надеждата, че младият му приятел ще изслуша търпеливо подробното и изчерпателно изложение на нещастните обстоятелства, породили раздорите между покойния му баща и него, лорд-пазителя на печата. При тези думи лицето на Рейвънсууд пламна, но той не изрече нито дума и сър Уилям, макар не особено доволен от тази проява на враждебност от страна на домакина си, започна да излага историята за заема в размер на двадесет хиляди марки, даден от баща му на бащата на лорд Алън Рейвънсууд. Но едва започнал да описва съдебната процедура, в хода на която този дълг се бе превърнал в debitum fundi, Рейвънсууд го прекъсна.
— Тук не е мястото — каза той, — където да се обсъждат тези спорни въпроси. Тук, където почина сломен от грижи баща ми, аз не мога да вникна спокойно и трезво в причините, предизвикали нещастието му. Синовният ми дълг лесно може да ме принуди да забравя дълга си на гостоприемен домакин. Когато дойде време и бъдем поставени при равни обстоятелства, ще разгледаме всички тези въпроси на по-подходящо място и в присъствието на лица, пред които и двамата ще имаме равна възможност да се изкажем и да чуем аргументите на другата страна.
— Мястото и времето са без значение за този, който търси справедливост — възрази лорд-пазителят. — Но ми се струва, че имам право да ви помоля да ми съобщите на какви по-точно основания възнамерявате да оспорвате решенията, оповестени след дълги и зрели процедури на единствено компетентния орган, в случая съда.
— Сър Уилям Аштън — отвърна Рейвънсууд разпалено, — земите, които владеете сега, са дарени на моя праотец като награда за бранните подвизи, извършени от него в защита на отечеството от нашествието на англичаните. По какъв начин тези имения ни бяха отнети? Те не бяха продадени, заложени, нито конфискувани за дългове и въпреки това ни бяха отнети по някакъв неуловим, заплетен и продължителен съдебен път. Как процентите на дълговете се превърнаха в капитал? Как бяха използувани всички уловки, всички съдебни хитрости, та състоянието ни се стопи като ледена висулка в топъл ден? Разбирате го по-добре от мене. Впрочем вие бяхте откровен и съм готов да повярвам, че съм се лъгал по отношение на вас. Очевидно много от това, което на мен, човек несведущ, ми изглежда нарушение на справедливостта и грубо насилие, за вас, изкусния и опитен юрист, то представлява нещо съвсем законно и правилно.
— Позволете ми да отбележа, драги Рейвънсууд — отвърна сър Уилям, — че също съм се лъгал по отношение на вас. Говорили са ми за вас, че сте суров и избухлив горделивец, готов при най-малък повод да хвърли шпагата си на везните на правосъдието и да прибегне до онези груби насилствени мерки, от които мъдрият начин на управление отдавна избави Шотландия. Но ако и двамата сме се лъгали един за друг, защо тогава вие, младият човек, да не изслушате мнението на един стар юрист относно спорните въпроси между нас?
— Не, милорд — решително изрече Рейвънсууд. — В камарата на английските лордове — чието благородство, забележете това, не отстъпва на високите им титли, — пред върховния съд на страната, а не тук ние ще се обясняваме с вас. Те, потомци на почетни рицарски ордени, древните перове на Англия, ще трябва да решат съгласни ли са един от най-благородните родове да бъде лишен от своите имения, получени като награда за услуги, оказвани на родината от много поколения, подобно на онзи нещастен занаятчия, изгубил залога си в деня и часа, когато изтича срокът за изплащане на дълга, направен при лихваря. Ако те застанат на страната на грабителя кредитор, ако не осъдят ненаситното лихварство, което изяжда една след друга нашите земи както колецът вълнената дреха, това ще донесе по-голяма вреда на тях самите, мои съдници, и на техните потомци отколкото на мен, Едгар Рейвънсууд. Наметалото и шпагата винаги ще си останат мое притежание и аз съм свободен да се заловя за оръжието навсякъде, където ехти зовът на бойната тръба.
При тези думи, изречени с тъга в гласа, но твърдо, Рейвънсууд вдигна очи и срещна погледа на Луси Аштън, влязла незабелязано в стаята по време на разговора; тя го гледаше възторжено и с нежно съчувствие, забравила за всичко друго на света. Благородната осанка на Едгар, мъжествените черти на лицето му, което изразяваше гордост и чувство за достойнство, мекият и прочувствен глас, тежката му участ, спокойствието, е което той, изглежда, понасяше ударите на съдбата — всичко това действуваше неотразимо на младото момиче, което вече се бе отдало на мечти за своя избавител. Погледите на младите се срещнаха — и двамата поруменяха, изпитали в този миг силно чувство, смутиха се и бързо отвърнаха очи.