Сър Уилям, който внимателно следеше изражението на лицата им, неволно си помисли: „Не бива да се страхувам нито от апелация, нито от парламента. Разполагам със сигурно средство за помирение с този пламенен младеж, ако някога стане опасен за мен. А сега е важно да не поемам върху себе си никакви задължения. Рибата клъвна стръвта, но нека не бързаме да опъваме влакното, а да го оставим хлабаво, така че ако не си струва да изтегляме рибата на брега, ще й дадем възможност да избяга.“
Разсъждавайки по този крайно егоистичен начин, основан на увлечението на Рейвънсууд към Луси, сър Уилям съвсем не мислеше нито за страданията, които ще причини на Рейвънсууд, играейки си с чувствата му, нито за това колко опасно е да се породи в сърцето на дъщеря му нещастна любов; сякаш нейното разположение към младия мъж, неуспяло да убегне от вниманието на сър Уилям Аштън, можеше да се запалва или изгасва по желание като пламъка на свещ. Но провидението отреди страшно възмездие за този познавач на човешките сърца, който цял живот изкусно си бе играл с чуждите страсти за собствена изгода.
В този миг се появи Кейлъб Болдърстън и съобщи, че закуската е сервирана, защото в онези времена обилните остатъци от трапезите, сложени предишната вечер, бяха съвсем достатъчни за закуската на следващия ден.
Кейлъб не пропусна с цялата подобаваща за случая тържественост да поднесе на лорд-пазителя вино, налято в голяма калаена чаша, украсена с изображението на листа от магданоз и детелина. Не пропусна и да се извини, обяснявайки, че голямата сребърна купа, служеща за тази цел, е пратена в Единбург на един майстор, за да я позлати.
— Да, тя навярно е в Единбург — потвърди Рейвънсууд, — но къде по-точно и какво правят сега с нея, това, страхувам се, нито ти, Кейлъб, нито аз мога да кажа със сигурност.
— Милорд — изрече Кейлъб недоволно, — пред портите на кулата от сутринта стои човек, който желае да говори с вас. Това ми е известно с пълна сигурност, но не мога да бъда сигурен дали ваша милост ще го приеме, или не.
— Желае да се види с мен, така ли, Кейлъб?
— Само с вас иска да се види, с никой друг. Но вие може би ще благоволите да го погледнете през наблюдателния отвор, преди да се разпоредите да бъде пуснат. Не бива да се пуща в замъка всеки, който мине тъдява.
— Хм! А не прилича ли той на съдебния пристав, който дойде да ме арестува за дългове?
— Пристав?… Да ви арестува за дългове? В нашия собствен замък? Ваша милост, изглежда, се надсмива днес над стария Кейлъб! Не бих желал да набедявам никого пред ваша милост — добави той на ухото на господаря си, като излизаше след него, — ала на ваше място щях два пъти да го огледам, преди да пусна в замъка тоя юнак.
Неочакваният гост обаче се оказа не съдебният пристав, а капитан Крейгънгелт; носът му бе червен от изпитото бренди, върху черната му перука стърчеше шапка, украсена със сърмен ширит, нахлупена накриво, на бедрото му висеше шпага, от кобурите на кръста му стърчаха пищови, а ловният му костюм бе украсен е износена дантелена яка — смелият капитан имаше вид на разбойник, който причаква жертвите си по пътищата и сякаш ей сега щеше да извика: „Кесията или живота“.
Рейвънсууд веднага го позна и заповяда да отворят вратите.
— Струва ми се, капитан Крейгънгелт — каза той, — че ние с вас нямаме да решаваме особено важни дела и е съвсем удобно да поговорим тук за тях: в замъка сега има гости, а обстоятелствата, при които неотдавна се разделихме, несъмнено ме освобождават от задължението да ви представя на приятелите си.
Въпреки безкрайната си наглост Крейгънгелт се посмути от толкова неласкавото отношение на Рейвънсууд.
— Дойдох тук не за да натрапвам присъствието си на мастър Рейвънсууд — заяви той, — а да изпълня почетната заръка на мой приятел; ако не бе така, на мастър Рейвънсууд нямаше да му се наложи да приеме неканен гост.
— Тогава, капитан Крейгънгелт, да оставим извиненията и да преминем към същността. Кой е този щастливец, който ви праща тук със своята заръка?
— Моят приятел, мистър Хейстън от Бъкло — обяви Крейгънгелт с подчертана важност и самоувереност, присъща на слугите, чиито господари се славят като храбреци. — Вие, както смята той, не сте му оказали уважението, на което има право да разчита, затова иска от вас удовлетворение. Ето точната дължина на неговата шпага. — И Крейгънгелт измъкна от джоба си късче хартия. — Той ви предлага да определите което щете място на миля от замъка ви и като вземете с вас шпага със същата дължина, да отидете там с някой ваш приятел. Аз ще присъствувам с мистър Бъкло в качеството си на негово доверено лице и секундант.