Държавникът изслуша тези изявления на благодарност отпърво с добре престорено учудване, а после с вид на искрена сърдечност. Тази трогателна сцена извика сълзи в сините очи на Луси Аштън. Тя не очакваше, че Рейвънсууд — доскоро толкова високомерен и студен, като при това винаги бе смятала, че баща й го е уязвил — ще иска от сър Уилям прошка; беше й приятно да види тази промяна и същевременно тя я ласкаеше.
— Изтрий сълзите си, Луси — каза бащата, — защо са тези сълзи? Затова ли, че баща ти, макар юрист, се е оказал честен и справедлив? И вие, млади приятелю — защо ми благодарите? — добави той, обръщайки се към Рейвънсууд. — Та вие нямаше ли да постъпите така на мое място? „Suum cuique tribuito“, се казва в римското право, а аз доста съм седял над Юстиниановия кодекс. И друго: нима като спасихте живота на дъщеря ми и собствения ми живот, не ми се отплатихте стократно?
— Какво говорите! — отвърна Рейвънсууд измъчван от съзнанието за вината си. — Аз извърших това съвсем инстинктивно. А вие сте застанали в моя защита, знаейки колко лоши помисли имам към вас и колко лесно мога да стана ваш враг. Постъпили сте великодушно, разумно и мъжествено!
— Е, всеки от нас е постъпил според природата си — добави лорд-пазителят, — вие като смел воин, аз като честен съдия и член на Тайния съвет. И все пак едва ли бихме могли да си разменим ролите. От мен, в това съм сигурен, би излязъл твърде лош тореадор, а вие, мой млади приятелю, въпреки безспорната правота на каузата си навярно бихте се защитили пред Тайния съвет по-лошо, отколкото бих го направил аз.
— Добри ми приятелю! — възкликна Рейвънсууд и като изрече този кратък израз, с който лорд-пазителят тъй често се обръщаше към него, но който той сега употреби за пръв път, доблестният младеж повери на родовия си враг гордото си и честно сърце. Рейвънсууд бе необщителен, упорит и избухлив, но за годините си беше надарен с необикновено трезв и проницателен ум. И затова каквото и да беше досегашното му предубеждение срещу лорд-пазителя, то не можеше да не отстъпи пред чувството на обич и благодарност. Голямото очарование на Луси Аштън и мнимите услуги, оказани му от сър Аштън, заличиха в паметта му ненарушимата клетва за мъст, дадена от него над праха на баща му. Но клетвата му беше чута и вписана в книгата на съдбата.
Кейлъб бе свидетел на тази сцена и не можеше да си я обясни иначе освен е това, че между двете семейства се извършва уговаряне за брачния съюз и че сър Аштън дава като зестра на дъщеря си родовото имение Рейвънсууд. Колкото до Луси, когато Рейвънсууд се обърна към нея с пламенни слова, като я молеше да му прости високомерието и студенината, тя само се усмихна през сълзи и подала му ръка, изрече с пресекващ глас, че е безкрайно щастлива да види как се помиряват баща й и човекът, спасил живота й. Дори баща й, този опитен държавник, бе трогнат от искреното и великодушно себеотрицание, е което пламенният младеж се бе отказал от родовата си вражда и без колебание му бе поискал прошка. Очите му блестяха, като гледаше как младите са изпълнени с любов един към друг и колко много си подхождат. И неволно си помисли колко далече би могъл да стигне този горд и благороден младеж, докато самият той, сър Аштън, с недостатъчно благороден произход и твърде предпазлив, неведнъж, както казва Спенсър, е бил „изместван“ и оставян назад. А дъщеря му, любимото му дете, другар в свободното му време, навярно щеше да бъде щастлива, ако се омъжи за този властен и силен мъж; нежната и крехка Луси имаше нужда от подкрепата на твърдата ръка и мъжественото сърце на Рейвънсууд. И само след няколко минути сър Уилям Аштън вече смяташе този брак не само за възможен, но и желателен, обаче не бе изминал още час и той бе осенен от прозрението, че Едгар е беден, а лейди Аштън никога не ще се съгласи да даде дъщеря си на Рейвънсууд. И все пак добрите чувства, на които въпреки природата си неволно се поддаде лорд-пазителят, младите изтълкуваха като одобрение на взаимните им симпатии и решиха, че съюзът им ще бъде посрещнат с радост. Лорд-пазителят безспорно е съзнавал допуснатата тогава от него грешка, защото години по-късно, след трагичната развръзка на нещастната любов, предупреждавал всички за опасността да подчинят разума на чувствата си и твърдял, че най-голямото нещастие в живота си дължи на минутата, в която е позволил на чувството да надделее над егоистичните му интереси. И трябва да признаем, че ако е било наистина така, лорд-пазителят е понесъл страшно наказание за моментната си слабост.