— Не ви се сърдя, Алис… Само се учудвам, че вие, светлия ум на която тъй често са ми хвалили, сте във властта на толкова обидни, при това неоснователни подозрения.
— Обидни… може би; истината често е обидна, но подозренията ми са съвсем основателни.
— Аз пък повтарям: подозренията ви са напълно неоснователни.
— Тогава светът много се е променил: потомците на рода Рейвънсууд са изгубили гордия си нрав, а старата Алис не само е ослепяла, но и оглупяла. Защото никога не е било някой Рейвънсууд да влиза в дома на своя враг без таен умисъл да му отмъсти! Едгар Рейвънсууд, тук ви води или съдбоносна омраза, или още по-съдбоносна любов.
— Нито едното, нито другото, Алис, давам ви дума… тоест уверявам ви.
Алис не можа да види как пламнаха бузите на Рейвънсууд, но слухът й долови, че гласът му трепна и че той недоизрече клетвата, с която очевидно бе възнамерявал да подкрепи твърдението си.
— Значи, права съм! — въздъхна сляпата. — Ето защо ще ви чака тя при извора на Нимфата! Това място често са наричали съдбовно за рода Рейвънсууд и то наистина неведнъж се е оказвало гибелно за тях, но никога досега не ги е заплашвало с такива нещастия както сега.
— От думите ви, Алис, човек може да полудее! Вие сте по-безразсъдна и по-суеверна от стария Болдърстън. Навярно сте много лоша християнка, щом можете да допуснете, че в нашето просветено време ще водя кървава война с Аштън, както е било отколе! Или си мислите, че съм някакъв глупав хлапак, комуто стига да се поразходи с някоя девойка и веднага ще се влюби до уши в нея!
— Това, което си мисля, е известно единствено на мен — отвърна Алис. — Очите ми не различават околните предмети, но моят вътрешен взор ми разкрива бъдните събития. Нима искате да заемете последното място на масата, принадлежала някога на вашия баща? Нима искате да станете роднина и съюзник на сполучилия му съперник? Нима ще се съгласите да живеете от милостите на сър Аштън, да участвувате в долните му кроежи, да помагате в низките му хитрини?… Та кой по-добре от вас познава неговите навици — за да се задоволите след това с оглозганото кокалче, подхвърлено ви от остатъците на богатата му плячка? Нима сте способен да говорите с неговите думи, да мислите с неговите мисли, да давате гласа си за угодния му кандидат и да наричате „скъпи татко“ и „прелюбезни покровителю“ човека, който е убил баща ви? Мастър Рейвънсууд, аз съм най-старата от цялата прислуга в дома ви и ви се заклевам, че щеше да ми бъде по-добре, ако ви видех в гроба!
Страшна буря се надигна в сърцето на Рейвънсууд. Алис засегна струната, която напоследък беше съумял да заглуши. И Рейвънсууд закрачи нервно из градинката, но накрая се овладя и се спря пред старицата.
— Жено! — извика той. — Помисли какво говориш! Накрая на дните си ти ме подстрекаваш към кърваво дело за мъст!
— Опазил ме бог! — тържествено изрече Алис. — Напротив, сър! И ви моля да напуснете родните предели, където вашата любов и вашата омраза ще донесат само нещастие или позор както на вас, така и на други хора. О, ако слабата ми длан можеше да ви защити от семейство Аштън, а тях — от вас, и да опази всички вас от вашите съдбовни страсти! Защото не можете, не бива да имате нищо общо с това семейство. Бягайте оттук! И ако наказанието на небето е съдено да се стовари върху дома на злодея, нека не вашата ръка изпълни божията присъда!
— Ще помисля над думите ви, Алис — отвърна Рейвънсууд с малко по-спокоен глас. — Вярвам, че искрено ми желаете доброто, но въпреки това злоупотребявате с правата си на най-отдавнашна служителка в дома ни. Сбогом! Ако съдбата ми се усмихне някой ден, няма да забравя за вас.
Изрекъл това, Едгар извади една жълтица с намерението да я подари на Алис, но тя не пожела да приеме неговия дар и монетата падна на земята.
— Не я взимайте! Почакайте! — възкликна Алис, като чу, че Рейвънсууд се навежда за монетата. — Това е символът на вашата любов. Признавам, че Луси е съкровище; но за да я наречете своя, ще трябва да се унизите доземи. А на мене… на мене пари не ми трябват; сребролюбието ми е така чуждо, както и другите мирски страсти. За мен на тоя свят може да има само една радост — известието, че Едгар Рейвънсууд се намира на стотици мили от замъка на своите предци и никога не ще се върне тук.
— Алис — каза Рейвънсууд, започнал да разбира, че сляпата има по-дълбоки причини така горещо да настоява той да замине, отколкото оскъдните наблюдения, които бе успяла да направи по време на случайното му посещение, — Алис, чуйте: майка ми често е хвалела възторжено благоразумието ви, вашата проницателност и преданост; вие не сте толкова глупава, че да се боите от призраци и суеверни приказчици като стария Болдърстън. Ако наистина знаете, че ме грози опасност, кажете ми го откровено. Уверявам ви, че нямам към мис Аштън намеренията, които ми приписвате. Имам тук работа със сър Аштън и като я привършим, веднага ще замина от Шотландия. Повярвайте, нямам никакво желание да се връщам в местата, където всичко буди у мен печални спомени. Алис наведе глава и дълбоко се замисли.