Тя седеше на един от камъните, отронили се от старата чешма, замислено загледана в кристалната вода, която искряща и бълбукаща струеше изобилно, пробивайки си път към светлината изпод сянката на мрачния свод, издигнат някога над извора от благоговейна или разкаяна ръка. Всеки податлив на суеверие човек, зърнал Луси Аштън с карираната й наметка, с дългите коси, избуяли под лентите и разпилели се по раменете, навярно би решил, че това е убитата нимфа на извора. Но Рейвънсууд видя пред себе си само една прелестна девойка, която сега — а и не можеше да бъде иначе, след като бе разбрал, че тя го обича — му изглеждаше още по-пленителна. Решението да напусне замъка се стопи като восък на слънце, той бързо излезе от гората и се приближи до Луси. Тя го видя, усмихна се, но не стана от камъка.
— Вироглавият ми брат ме остави тук сама — оплака се тя, — но мисля, че няма да се бави дълго: както бързо се пали, така бързо и угасва!
Рейвънсууд не бе способен да й противоречи и премълча известието, че Хенри е отишъл на далечна разходка, като съвсем не възнамерява да се върне скоро. Едгар приседна до Луси на тревата; няколко мига и двамата мълчаха.
— Обичам това място — наруши мълчанието Луси, — бълбука нето на водата, шепота на листата, гъската трева, цветята, израсли сред развалините — то ми напомня сцена от рицарски роман. При това за този извор се говори в едно старинно предание, което много ми харесва.
— Мястото се смята за съдбоносно за моя род — отвърна Едгар — и аз не мога да не се съглася с това: тук за пръв път видях мис Аштън и тук ще трябва завинаги да се разделя с нея.
Ярката руменина, която обагри страните на Луси при първите думи на Рейвънсууд, се смени с мъртвешка бледност.
— Да се разделите! — възкликна тя. — Какво се е случило, защо така внезапно ни напускате?… Аз зная, Алис мрази… не, искам да кажа, не обича баща ми… Днес тя беше много странна и говореше някак тайнствено. Но съм убедена, че татко искрено ви е благодарен за всичко, което направихте за нас. Позволете ми да се надявам, че няма да се лишим от вашето приятелство, което постигнахме с толкова усилия.
— О, не, мис Аштън! Където и да ме изпрати съдбата, каквото и да стане с мен, аз ще остана ваш приятел, ваш искрен приятел. Но над мен тегне зла участ и съм длъжен да замина оттук, ако не искам да погубя заедно със себе си и други.
— Не заминавайте! — възкликна Луси и с присъщата си простота и сърдечност докосна полите на дрехата му, сякаш се опитваше да го задържи. — Не ни напускайте! Баща ми е влиятелен човек, той има силни приятели. Дайте му възможност на дело да ви докаже благодарността си. Зная, че вече действува за вас в Тайния съвет.
— Възможно е — отвърна гордо Рейвънсууд, — но не чрез старанията на вашия баща, мис Аштън, а само със собствени усилия искам да бъда задължен за успеха си на избраното от мен поприще. А там са ми необходими само наметало и шпага, храбро сърце и сигурна ръка.
Луси закри лице с длани и пряко воля горчиво зарида.
— Простете ми — изрече Рейвънсууд и взе ръката й, която тя след кратко колебание остави в неговата, като продължаваше да закрива с другата лицето си, — простете, аз съм твърде груб, твърде недодялан за такова кротко и нежно същество като вас. Забравете мрачното видение, изникнало на пътя ви, и ми позволете да се оттегля по своя път, защото аз… след раздялата с вас не мога да очаквам по-голямо нещастие в живота си.
Луси все още плачеше, но сълзите й не бяха вече толкова горестни. Колкото повече причини изтъкваше Рейвънсууд, доказвайки необходимостта веднага да замине, толкова по-ясно ставаше, че всъщност с радост би останал тук. Накрая вместо да се раздели с Луси, той и се закле във вечна любов и чу ответното признание. Всичко стана така внезапно, любовните слова прозвучаха така неочаквано, че преди Рейвънсууд да е успял да се опомни, целувката и нежната прегръдка доказаха искреността на чувствата им.
— Сега — изрече Рейвънсууд след кратко колебание — съм длъжен да говоря със сър Уилям Аштън. Той трябва да знае, че се обичаме. Не бива никой да помисли или каже, че намирайки се под неговия покрив, тайно съм похитил сърцето на дъщеря му.
— Да говорите с баща ми! — нерешително повтори Луси. — О, не, не правете това! — добави меко тя. — Почакайте да се реши съдбата ви, да заздравите положението си и да се изяснят вашите намерения. Аз зная, баща ми е благоразположен към вас и съм уверена, че ще даде съгласието си за нашия брак, но майка ми…
Луси млъкна: беше й съвестно да признае, че сър Аштън не ще посмее да даде отговор, без да е взел съгласието на съпругата си.