— Охотно извинявам вълненията на сър Уилям — каза една вечер Рейвънсууд, когато лорд-пазителят напусна стаята. — Посещението на маркиза е голяма чест и трябва да се цени. Но съм длъжен да призная, че тези дреболии за склада с продуктите, за месото, едва ли не за курника — са просто нетърпими. Предпочитам бедността на Улфс Краг пред богатството на замъка Рейвънсууд.
— Обаче — възрази Луси — благодарение на тези дреболии баща ми придоби владенията си.
— … които моите предци изгубиха, защото не са обръщали внимание именно на тях — довърши вместо нея Рейвънсууд. — И така да е! Носачът винаги ще си остане носач, дори ако му сложат на раменете товар злато.
Луси въздъхна. Тя добре разбираше, че нейният любим презира маниерите и навиците на баща й — нейния най-добър приятел и покровител, чиято нежна любов толкова пъти я беше утешавала, за разлика от неласкавото, пренебрежително отношение на майка й към нея.
Скоро младите се убедиха, че има и други неща, за които никога не ще се разберат. В смутното време, за което става дума, религията, този най-щедър източник на тиха благодат в света, бе така зле и превратно разбирана, че нейните обреди и догмати бяха предмет на безкрайни спорове и разпри. Лорд-пазителят, който се числеше към партията на вигите, естествено бе презвитерианец по религиозни убеждения и от време на време намираше за нужно да проявява по-голяма заинтересованост към делата на своята църква, отколкото навярно чувствуваше в действителност. Децата му, разбира се, бяха откърмени със същата вяра. Както е известно, Рейвънсууд спадаше към Високата, или епископална църква. Той не пропускаше случай да изтъкне пред Луси фанатизма на религиозните й съмишленици, а тя, макар да не говореше пряко за това, даваше да се разбере, че мрази свободомислието, което беше свикнала да смята за най-съществена черта на англиканската църква.
Младите се опознаваха все повече и любовта им не само не намаляваше, а ставаше по-силна, но в чувствата им се примесваше и малко горчивина. Въпреки любовта си към Рейвънсууд Луси изпитваше от него страх. Той беше с по-възвишена душа, по-горд от всички, които досега й се бе случвало да среща; доста свободните си идеи защитаваше изключително разпалено. Едгар открито презираше много от принципите, в името на които Луси бе възпитана. От своя страна Рейвънсууд съзнаваше, че Луси има крайно мек, отстъпчив характер и че тя лесно се поддава — поне той така предполагаше — на въздействието на близките си. Едгар чувствуваше, че му подхожда жена с по-твърд характер, способна да върви с него ръка за ръка срещу бурите така смело, както при попътен вятър. Но все пак Луси беше много предана, много прелестна и много нежна и добра; затова колкото и да му се искаше да вижда в нея повече твърдост и решителност, колкото и да беше недоволен понякога от нея, съзирайки прекаления й страх, че след време могат да открият любовта им, той чувствуваше, че тази мекушавост, която понякога граничеше със слабост, я прави още по-скъпа за него — осланяше се на неговото покровителство и му бе поверила съдбата си в радости и скърби. С една дума чувствата му към Луси в такива мигове напълно отговаряха на изразеното с прекрасните слова на нашата безсмъртна Джоана Бейли:
По този начин именно разликата в техните характери сякаш беше средство за заздравяване на любовта им. Ако се бяха опознали преди мига, в който обзети от порива на страстта, те се обвързаха с клетва за нерушима вярност, Луси, боейки се от Рейвънсууд, навярно нямаше да го обикне никога, а той, като приеме мекушавостта и податливостта й за недостатъци, би сметнал, че тя е недостойна за вниманието му. Но те се заклеха да се обичат и сега Луси се боеше само от едно — гордият й възлюбен да не се разкае, задето е дал такъв обет, а Рейвънсууд — в негово отсъствие или при възникнали препятствия покорната Луси, поддала се на уговорки и настоявания от страна на близките си, да не се отрече от думата, която бе му дала.
— Вашите опасения са напразни — каза тя веднъж, когато той, изтървал се, изказа своите съмнения. — Огледалото, което отразява на повърхността си един след друг предметите, е направено от твърд материал: стъкло или стомана; мекият восък завинаги запазва отпечатъка на докосналата се до него ръка.