Крейгънгелт не забрави с какво презрение Рейвънсууд смъкна маската му на храбър и честен човек, той мечтаеше да му отмъсти за обидата, без при това да се излага на опасност; този страхлив, но хитър и коварен негодник се стараеше да разпалва у Бъкло неприязън към доскорошния му приятел. Не пропускаше случай да напомни на Бъкло как Рейвънсууд отказа да приеме поканата му за дуел и всякак се опитваше да убеди покровителя си в това, че е засегната честта му и че е необходимо да се иска удовлетворение от Рейвънсууд, докато накрая Бъкло най-решително му заповяда да мълчи.
— Съгласен съм — му каза той, — че Рейвънсууд не постъпи с мен като джентълмен. Той нямаше право да се задоволява със словесен отговор в момент, когато му искам удовлетворение. Но той веднъж ми пощади живота и сега сме квит. Ако ме засегне още веднъж, ще открия нова сметка в отношенията ни и тогава негова милост ще трябва да се пази!
— И още как! — подкрепи го Крейгънгелт. — Залагам две кварти вино, Бъкло, че ако се поупражняваш, ще го повалиш още преди третата атака.
— Ти или нищо не разбираш от тази работа, Крейгънгелт, или никога не си виждал как той си служи е шпагата.
— Аз ли нищо не разбирам? Ти ми се присмиваш, Бъкло! Признавам, че не съм виждал как си служи с шпагата прехваленият ти Рейвънсууд, но аз, тъкмо става дума, ще ти кажа, че съм учил в училището на мосю Сагун, първия maitre d’armes в Париж; и при сеньор Поко във Флоренция, и при майнхер Дурхьосен във Виена! И съм виждал как те владеят шпагата!
— Не съм убеден, че наистина си учил там. Учил ли си изобщо? Но дори да си учил, какво от това?
— Това, че проклет да съм, Бъкло, ако някога съм виждал французин, италианец или холандец да бъде и наполовина толкова добър с шпагата, колкото си ти!
— Пак лъжеш, Крейги; но аз наистина мога да се похваля с умението да си служа както трябва с рапира, шпага, сабя или меч. А какво друго може да се желае от един джентълмен?
— Тогава деветдесет и девет от сто шотландци не знаят и половината от това, което знаеш ти. Научили няколко хватки, те смятат, че владеят до съвършенство благородното изкуство на фехтовката. Веднъж в Руан през хиляда шестстотин деветдесет и пета година отивах на опера заедно с шевалие Дьо Шапон и там попаднахме на трима умници англичани…
— Дълга ли е историята, която смяташ да ми разкажеш? — безцеремонно го прекъсна Бъкло.
— Както ти пожелаеш, така ще я разкажа — раболепно отговори храненикът на Бъкло. — Ние двамата бързо се разправихме с тях.
— Тогава разказвай по-накратко. А каква е тази история — весела или сериозна?
— Дяволски сериозна; уверявам те, в това се убедиха и онези англичани; защото ние с Шапон…
— Щом е така, хич не я разказвай! По-добре ми налей пълна чаша бордо от запасите на моята пра-леля, мир на праха й, и както казват добрите шотландци: „Skioch doch na skiaill“.
— Точно туй твърдеше и старият сър Евън Дху, когато воювахме заедно с него през хиляда шестстотин осемдесет и девета година: „Крейгънгелт — казваше ми той, — вие сте храбър войник, но имате един недостатък…“
— Е, ако те е познавал по-добре, щеше да знае, че твоите недостатъци са най-малко двайсет. Но по дяволите всички твои истории. Вдигай тоста си, човече!
Крейгънгелт стана, отиде на пръсти до вратата, надникна и като се убеди, че няма жива душа наоколо, грижливо я затвори; после се върна до масата, нахлупи накриво износената си шапка, украсена със златен ширит, и като взе в една ръка чашата, а другата долепи до ефеса на кортика си, провъзгласи:
— За здравето на нашия крал, който е от другата страна на морето!
— Чуй, капитан Крейгънгелт! — възкликна Бъкло. — Нямам намерение да ти излагам възгледите си по този повод; твърде високо ценя паметта на достойната ми пралеля лейди Гърнингтън, за да пожертвувам земите и доходите й за заговор срещу законните власти. Когато крал Джеймс пристигне в Единбург начело на трийсетхилядна войска, тогава ще ти съобщя какво мисля за правата му върху престола. Но не съм чак такъв глупак, та да си пъхам сам главата в торбата и да рискувам състоянието си. Така че, ако изпитваш удоволствие да се попипваш за оръжието и да вдигаш чаша, изричайки бунтарски тостове, потърси си друго място и друг приятел.
— Е, е — подхвана примирително Крейгънгелт, — тогава ти ще кажеш тоста и какъвто и да е той няма да ми попречи да изпия и бездънна бъчва с тебе, обещавам!
— Тостът ми ще го заслужи, любезни — заяви Бъкло. — За здравето на мис Луси Аштън! Какво ще кажеш, а?
— Съгласен съм! — възкликна капитанът и вдигна чаша. — Най-хубавото момиче в цял Лотиан. И много жалко, че този стар, хитър, окаян виг, баща й, я тика в ръцете на един нищо и никакъв честолюбец и бедняк, мастър Рейвънсууд.