— Хм, още не се знае — отбеляза Бъкло с такъв тон, че въпреки привидното му равнодушие Крейгънгелт му хвърли поглед, изпълнен с любопитство: капитанът очевидно се надяваше да спечели доверието на покровителя си и научил тайната му, по този начин да му стане необходим — струваше ли си да се задоволява с ролята на храненик, когото едва понасят, щом с хитрост и умение можеш да си спечелиш правото на постоянна благосклонност от страна на своя покровител.
— Пък мене ми се чинеше, че работата вече е опечена — изрече той след кратка пауза. — Те са все заедно и в цялата околност от Ламерло до Трапрейн се говори само за тяхната сватба.
— Нека си дрънкат. По-добре знам от тях. И тъй, за здравето на мис Луси Аштън!
— И на коляно бих пил наздравица за нея, ако зная, че ще й стигне кураж да натрие носа на този проклет син на испански гранд!
— Да му натрие носа? — повтори строго Бъкло. — Моля те, Крейгънгелт, да не употребяваш повече такива изрази, когато говориш за мис Аштън.
— Как! Нима съм казал такова нещо? „Да го зареже“, скъпи мой, кълна се, „да го зареже“ исках да кажа — заувърта Крейгънгелт. — Надявам се, че тя ще го изхвърли като ненужна карта в пикета и ще го замени с поп купа. Ти знаеш кой е той. И все пак…
— Какво „все пак“?
— Ами все пак знам със сигурност, че те се разхождат по цели часове сами из полята и горите.
— Това са странните приумици на нейния баща: май напоследък съвсем е изкуфял. Е, нищо; Луси лесно ще забрави тези глупости, които успяха да й натъпчат в главата. А сега налей още вино, капитане, защото ей сега ще те зарадвам: ще споделя с теб една тайна, ще те посветя в заговор. За приятеля ти се плетат мрежи — само че най-обикновени.
— За сватба ли става дума? — възкликна Крейгънгелт и на лицето му се изписа крайно огорчение: боеше се, че тази женитба ще направи положението му в Гърнингтън крайно нестабилно и на благоденствието му ще дойде краят, за разлика от днешните щастливи дни, в които приятелят му още е ерген.
— Да, приятелю, за сватба! Но защо при тези мои думи ти, доблестният воин, изведнъж помръкна? Къде изчезна руменината от бузките ти? За теб на тази маса винаги ще има място, а на масата чиния, до нея — чаша, и те ще бъдат препълнени дори когато срещу тебе се опълчат всички фусти в Лотиан… Е-е, какво оклюма?… Друг може, но аз никога не ще се оставя да ме водят за носа!
— Всички така приказват — въздъхна Крейгънгелт, — скъпите ми приятели — също; ама дявол го взел, не знам защо жените изстиват към мен още преди края на медения месец.
— Но устискаш ли разположението им до края на медения месец, може после да изкараш и пенсия като съпруг.
— Не съм успявал — унило отговори смелият капитан. — Какви големи приятели бяхме с леърд Касъл-Къди — направо неразделни бяхме: яздех конете му, взимах на заем пари за него и от него, обучавах соколите му, съветвах го как по-изгодно да сключва облозите си, а когато той намисли да се жени, сватосах го за Кейти Глег, в която вярвах толкова, доколкото изобщо някой мъж би могъл да вярва в някоя жена. И какво стана? Не минаха и две седмици от сватбата и тя направо ме изрита от къщата си.
— Така ли! — разсмя се Бъкло. — Бъди спокоен, аз никак не приличам на Касъл-Къди, а Луси — на твоята Кейти Глег. Впрочем харесва ли ти това или не, аз няма да се откажа от намерението си. Сега ме интересува друго: искаш ли да ми помогнеш в тази работа?
— Да ти помогна! — възкликна Крейгънгелт. — За тебе, дай-добрия от всички, най-скъпия ми приятел, съм готов бос да обиколя земята! Кажи ми само: какво, къде, кога и как да се направи исканото и готово — за мене няма нищо невъзможно, щом ти си го поискал!
— Тогава приготви се да изминеш двеста мили заради мене; не пеша, разбира се, а с кон.
— И хиляда ще измина! Това е дребна работа! Нищо не ми коства! Ей сега ще заповядам да оседлаят коня.
— Почакай, Крейгънгелт. Първо ме изслушай къде и защо ще трябва да отидеш. Аз май съм ти казвал, че имам в Нортъмбърланд една роднина на име лейди Бленкънсоп. По времето когато бях бедняк, имах нещастието да бъда лишен от старото приятелство с нея, изгубих нейното разположение. Но откак щастието и сполуката отново са на моя страна, тази най-скъпа за мен лейди любезно обърна към мене своя лик.
— Дявол да ги вземе всички тези лицемерни блудници! — възкликна капитанът с трагичен тон. — Но за разлика от тях Джон Крейгънгелт е истински приятел, в щастие и в беда, в бедност и в охолство; и ти добре го знаеш, Бъкло!