„Няма да крещя — си каза тя гневно. — Няма да крещя и да излагам леля Вики. — Няма да крещя и да будя всички заспали, да плаша будните, та да дойдат всички и да кажат — вижте това момиченце, вижте това изплашено сляпо момиченце.“
Но сега чувството за радара — тази част от нея, която преценяваше всичките й неясни усещания и с която тя понякога наистина виждаше през очите на другите (каквото и да казваше госпожица Лий) — засилваше страха й, вместо да го намали.
Защото това чувство й казваше, че в обсега му на действие няма никой.
Абсолютно никой.
4
Брайън Енгъл сънуваше много лош сън. В него той отново пилотираше полет 7 от Токио до Лос Анджелис, но този път разхерметизирането беше много по-лошо. Всички в пилотската кабина вече се чувстваха обречени. Стив Сиърлс ядеше датски сладкиши и плачеше.
„Как можеш да ядеш, като си толкова разстроен?“ — попита Брайън. Пронизителен звук на свирка от чайник изпълни кабината — той реши, че е шумът от спадащото налягане. Това, разбира се, беше глупаво — разхерметизацията е почти винаги тиха, докато не дойде взривът, но той предположи, че в сънищата всичко е възможно.
„Защото аз обичам сладкиши, а никога вече няма да мога да ги ям пак“ — каза Стив и захлипа още по-силно.
После пронизителният звук внезапно спря. Една усмихната и спокойна стюардеса — всъщност това беше Мелани Тревър — се появи и му каза, че пукнатината е открита и запушена. Брайън стана и я последва през самолета към главния салон, където Ан Куинлан Енгъл — неговата бивша жена — стоеше права в една малка ниша, от която бяха махнати седалките. Над прозореца до нея беше написана загадъчната и някак зловеща фраза „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“. Написана, в червено — цвета на опасността.
Ан беше облечена в тъмнозелената униформа на стюардеса на „Американ прайд“, което беше странно — тя беше рекламен директор на една агенция в Бостън и винаги гледаше с високомерие и леко вирнат тесен аристократичен нос към обслужващия персонал, с който летеше съпругът й. Тя затискаше с ръка пукнатина в корпуса на самолета.
„Виждаш ли, скъпи? — каза тя гордо. — Погрижила съм се за всичко. Дори няма значение, че ме удари. Простих ти.“
„Не прави това, Ан!“ — извика той, но вече беше твърде късно. Върху опакото на ръката й се появи гънка, повтаряща формата на пукнатината в корпуса. Тя ставаше все по-дълбока, като че ли разликата в наляганията безжалостно всмукваше ръката й навън. Пръв изчезна средният й пръст, после безименният, после показалецът и кутрето. Чу се силно изпукване, като от тапа на шампанско, извадена от престараващ се келнер, и цялата й ръка беше всмукана през пукнатината на самолета.
Все пак Ан продължи да се усмихва.
„Казва се «Л’анвоа»2, мили — промълви тя и ръката й започна да изчезва. Косата й се изплъзна от шнолата, която я държеше прибрана на тила, и се развя около лицето й като перест облак. — Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“
Брайън си спомни… сега си спомни. Но вече нямаше значение.
„Ан, върни се!“ — изкрещя той.
Тя продължи да се смее, докато ръката й бавно потъваше в пустотата извън самолета. — „Изобщо не боли, Брайън — повярвай ми.“
Ръкавът на униформения й жакет на компанията „Американ прайд“ се развя и Брайън видя как плътта й потече през пукнатината като гъсто бяло желе. Приличаше на лепило „Елмър“.
„«Л’енвоа», помниш ли?“ — попита Ан, докато се изцеждаше през пукнатината и сега Брайън го чу отново — онзи звук, който поетът Джеймс Дики някога беше нарекъл „необятно примамлив космически звук“. Той постоянно се усилваше и променяше тона си, а сънят избледняваше. Докато накрая от свистене на вятъра звукът се превърна в човешки глас.
Брайън изведнъж отвори очи. За миг остана объркан от силата на съня, но само за миг — професията му беше свързана с големи рискове и отговорности — професия, в която една от абсолютно необходимите предпоставки беше бързата реакция. Той се намираше не на полет 7, а на полет 29, не от Токио за Лос Анджелис, а от Лос Анджелис за Бостън, където беше Ан — вече мъртва, но не жертва на разхерметизация, а на пожар в кооперацията и на крайбрежния булевард „Атлантик авеню“. Но звукът не преставаше.
Беше момиченце, което пищеше пронизително.
5
— Ще ми отговори ли някой, моля? — попита Дина Белман с нисък ясен глас. — Съжалявам, но леля ми я няма, а аз съм сляпа.
Никой не й отговори. На четиридесет реда или две отделения пред нея капитан Брайън Енгъл сънуваше, че навигаторът му плаче и яде датски сладкиши.
Чуваше Се само монотонният тътен на реактивните двигатели.