За пръв път усещах стареенето като саботаж. Образите изникваха неохотно, вземането на решения ставаше все по-мудно, чувствах непривична скованост. Невъзможното си оставаше невъзможно и това ме задушаваше. Неведнъж изпитвах желание да сложа оръжие — импулс, който не ми е присъщ.
Репетициите започнаха във вторник, 4 февруари, със сбирка на ангажираните актьори. Разисквахме различни практически обстоятелства, съставихме план за работа, обсъдихме някои технически подробности. Предварително се бяхме договорили текстът да се заучи добре и колкото може по-бързо, предишното разтакаване, старото мотаене, когато актьорът си е тикнал пиесата в носа, обездвижвайки всъщност едната си ръка, е изминат етап; методът бе въведен всъщност от Ларш Хансон7, който ненавиждаше зубренето на ролята. Ленивите актьори с удоволствие се ползваха от неговото евангелие, изповядвайки твърде неясната теза, че ще усвоят текста от само себе си, че ще бъдат преизпълнени от него в хода на репетициите. Това неизменно водеше до хаотични ситуации, едни го знаеха, други — не, а погледите и жестовете, съвместната игра въобще, напомняха покривка, съшита от отделни разноцветни парчета.
Както е известно най-важната задача на актьора е да си изработи нагласа спрямо партньора. „Без онова ти няма аз“, както някой умен човек е формулирал тази необходимост.
Чета дневниковите си записки от работата си над „Игра на сънища“ — занимание, което надали предразполага към бодрост. Състоянието ми не е завидно. Разтревожен, преуморен, в лошо настроение, усещам болки в дясното бедро, при това непрестанно, като особено страдам в утринните часове. Стомахът ми протестира с колики и разстройство. Омерзението обвива душата ми като мокър парцал.
Не се издавам обаче. Считам за служебно престъпление да позволявам на личните си проблеми да вземат надмощие над работата, която извършвам. Стремя се да поддържам равномерен и въодушевяващ емоционален тонус. Ала приливът на творчески импулси не зависи от волевите усилия. Ето защо трябва да се търси опора в грижливата предварителна подготовка и в надеждата за по-благоприятен развой на нещата.
Близо месец преди началото на репетициите Лена Улин, определена за ролята на Дъщерята на Индра, ме моли да й отделя време за разговор. Заразила се е от плодовитостта, обхванала театъра. В момента на премиерата тя ще бъде по всяка вероятност в петия месец, ще ражда през август, гастролите, планирани за есента, са следователно изключени, през пролетта на идната година „Игра на сънища“, изискваща голям състав, все едно ще бъде свалена от репертоара. Значи в най-добрия случай ние ще успеем да изиграем около четиридесет представления.
Ситуацията е някак комична. В моята телевизионна пиеса „След репетицията“ става дума за среща между млада актриса (ролята се изпълнява от Лена Улин), на която е поверено да играе Дъщерята на Индра, и стар режисьор, който поставя „Игра на сънища“ за четвърти път. Тя споделя с него, че очаква дете. Старият режисьор, подхванал този спектакъл, за да си сътрудничи с актрисата, е съкрушен. В края на краищата тя признава, че вече е направила аборт.
Лена Улин няма такива намерения. Тя е силна, красива и жизнена млада жена, много емоционална, понякога хаотична, надарена с уравновесеност и здрав селски разум. Радва се, иска да роди детето, дава си сметка за трудностите, но изтъква, че ако ще става майка, моментът е тъкмо сега, когато е осъществила пробива си.
Както вече казах, ситуацията е някак комична, тоест комична за режисьора. Една млада бъдеща майка по никой начин не може да бъде комична, тя е прекрасна и достойна за уважение, решена да се откаже от кариерата си, за да роди своето дете.
В повечето случаи чувствата са неуправляеми: аз мислено я коря в измяна. Така наречената реалност внесе корективите си както в мечтите, така и в плановете. Огорчението ми обаче изчезва почти тутакси — що за хленчене е това моето? Нашите театрални стремления са повече или по-малко безразлични на бъдещето, докато раждането на едно дете все пак му придава известен смисъл, па макар и илюзорен. Лена Улин се радваше. Аз се радвах на нейната радост.
Неприятностите около репетициите нямаха нищо или почти нищо общо с това, за което разказах по-горе. Седмиците се нижеха една подир друга. Резултатите от нашата работа бяха все така посредствени. А и Марик Вос, сценографката, претърпя някакво затъмнение на паметта или просто бе преуморена. Мъжката шивалня на Драматен открай време си беше свърталище на некадърни глупаци. Марик водеше мълчалива е упорита борба с тяхната неспособност, мързел и самомнение, нищо, ушито там не съответстваше на нейните скици, нищо не бе готово. Тези проблеми доведоха до това, че Марик напълно забравила за диапозитивите. Подборът им поверила на една млада дама, на която — поради пълната й некомпетентност, не бе възложено друго. Тя обаче пристъпила към задачата с голямо усърдие и поръчала фотографии за десетки хиляди крони, без някой изобщо да реагира. В края на краищата мълчанието около диапозитивите ми се стори съмнително и аз започнах да разнищвам историята. Оказа се, че разполагаме с превъзходни и съвсем нови прожекционни апарати на стойност почти половин милион крони, а нямаме нито един диапозитив. Катастрофата изглеждаше неминуема, ала ни провървя: появи се млад фотограф, който не само желаеше, но и можеше да работи. Той се посвети на задачата с жар, не спираше да подбира изображения и нощем, като същевременно се справяше и с куп проблеми от техническо естество. Последните диапозитиви бяха готови за генералната репетиция.