Една неделя, точно преди литургията, Ана позвъни у нас по телефона и изкрещя, че Пале убивал майка й. Втурнах се на помощ. Тя ми отвори външната врата. В същия миг получих зашеметяващ удар по устата и паднах заднишком върху поставката за галоши. Червенокосият търговски пътник, по нощна риза и с къси чорапи, налагаше ту майката, ту дъщерята, крещейки, че ще ни убие всичките, че ще сложи край на дяволските лъжи, че му писнало да издържа една курва и нейната дъщеря. Ръцете му стискаха шията на по-възрастната жена, лицето й придоби тъмночервен цвят, устата й зина. Ана и аз се опитвахме да го откъснем от майката, момичето хукна навън, върна се с нож и се развика, че ще намушка оня. Той тутакси разхлаби хватката си, цапардоса ме още веднъж по лицето, опитах се да му отвърна с подобен удар, ала не улучих. После червенокосият се облече, без да продума, накриви бомбето, пъхна ръце в джобовете на черното си палто, хвърли на пода ключа от вратата и изчезна.
Майката на Ана ни поднесе кафе и сандвичи, надникна съсед, който искаше да узнае какво се е случило. Ана ме замъкна в стаята си и огледа раните ми — от един преден зъб се бе отронило парченце (сега пиша това и докосвам с език грапавината).
За мен всичко това беше интересно, ала нереално. Изобщо онова, което ставаше наоколо, ми напомняше несвързани кадри от филм, отчасти неразбираеми, отчасти скучновати. С изумление бях констатирал, че макар моите сетивни рецептори да регистрират външната действителност, импулсите, изпращани от тях, не докосват самите чувства, изпълнили едно затворено пространство и използвани по заповед, никога не спонтанно. Моята действителност бе дотам раздвоена, че беше загубила съзнание.
Присъствах на побоя в занемарената квартира на Нюбругатан, защото помня всеки момент от него, всяко движение, крясъците и репликите, отблясъците от светлина откъм отсрещната страна на улицата, миризмата на пушек и кир, на помадата, с която мъжът бе намазал лепкавите си рижи коси. Помня всичко това вкупом и всяка подробност поотделно. Но чувствата не са включени към впечатленията от външната действителност. Бях ли изплашен, озлобен, смутен, изпълнен с любопитство, или просто ме бе обзела истерия? Не мога да определя.
Сега, когато правя равносметка, знам, че бяха необходими над четиридесет години, преди моите чувства, затворени в недостъпно пространство, да се освободят и изтръгнат оттам. Съществувах посредством спомени за чувства, съумявах да ги възпроизвеждам доста добре, но спонтанният им израз всъщност никога не беше спонтанен, между интуитивното изживяване и неговото емоционално покритие неизменно съществуваше промеждутък от една микросекунда.
Днес, когато ми се струва, че повече или по-малко съм оздравял, у мен се засилва желанието да разбера дали вече е изобретен уред, който да измерва неврозата, дето тъй ефективно и издевателски имитира една илюзорна нормалност.
Ана бе поканена на моя петнадесети рожден ден, честван в жълтата къща на Смодаларьо. Настаниха я в таванска стаичка заедно със сестра ми. На изгрев-слънце аз я събудих, тихомълком поехме към залива и се отправихме с лодка към Юнгфруфйерден, покрай Рьодуд и Стендьорен. Навлязохме във фиорда, в самата неподвижност, засияла с отблясъците на слънчевите лъчи и нарушавана единствено от ленивия прибой на морето, беззвучно преливащо водите си от Утьо към Даларьо.
Върнахме се навреме — за закуската и за връчването на подаръците. Раменете и гърбовете ни бяха изгорели от слънцето, устните — вкоравени от морската сол, очите — почти заслепени от цялата тази светлина.
След като бяхме живели заедно в продължение на повече от половин година, ние тогава за пръв път видяхме телата си голи.
11
През лятото, в което навърших шестнадесет години, аз бях изпратен в Германия като Austauschkind16. Това означаваше, че в продължение на шест седмици ми предстоеше да живея у немско семейство с момче на моята възраст. На свой ред то щеше да дойде с мен в Швеция, за да изкара при нас също толкова време.