Трябваше да понеса немалко физически страдания. Най-страшното от тях беше сърбежът, който ме мъчеше в продължение на две години като кошмарен сън. Друго угнетително заболяване бе повишената чувствителност. Реагирам болезнено на внезапни звуци, на остра светлина (сляпа съм с едното око), на неприятни миризми. Докосването на плата на дрехата ми до тялото например понякога ме кара да обезумявам от болка. Петнадесетгодишна се омъжих за актьор австриец, възнамерявах да стана актриса и аз. Бракът ми обаче се оказа неудачен, родих дете, което умря, а аз се върнах в моя швейцарски пансион. Сухият здрач пращи сега над детската главица. Не мога повече. И сега плача, просълзено е дори изкуственото ми око.
Въобразявам си, че съм светица или мъченица. В продължение на часове мога да седя край голямата маса, в стаята със заключена врата (там, където слушахме забранените плочи) и да разглеждам дланите си откъм вътрешната им страна. Лявата веднъж силно почервеня, но от нея не бликна кръв. Представям си как се принасям в жертва, за да спася братята си от надвисналата над тях смъртна опасност. Изпадам в екстаз и мислено разговарям с Дева Мария. Играя си на вяра и неверие, на бунт и съмнение. Смятам се за отритната грешница, разтърсена от чувството за непростима вина. Изведнъж я отхвърлям и сама си давам опрощение. Всичко е игра. Аз играя.
Но вътре в самата игра си оставам все същата, понякога трагична до възможния краен предел, понякога безгранично весела. И едното и другото състояние се постигат с все същото незначително усилие. Оплаках се на един лекар (при толкова специалисти ходих!), който ми обясни, че за моята психика мечтателността и ленивостта са вредни. Той ми предписа режим, чието съблюдаване щяло да ми помогне да изляза от затвора на своя егоцентризъм. Ред. Самодисциплина. Целенасочени задачи. Корсет. Баща ми, мек и умен, но също тъй и студено пресметлив човек, твърди, че вълненията са излишни, че всичко се съдържа във всичко, че животът е мъчение, което трябва да се изтърпи смирено, ако е възможно, без цинизъм. Подобни усилия не са ми по вкуса, ето защо аз възнамерявам да потъна още по-дълбоко в игрите си, да се отнасям към тях по-сериозно, ако разбираш какво имам предвид.
Пиши ми незабавно за всичко, на какъвто език искаш, само не и на шведски, който може би някога ще трябва да науча. Пиши ми за себе си, мило мое братче, толкова ми е мъчно за тебе!“
Следват указания относно бъдещите й адреси и един мил, макар и формален, финал на писмото: „Mein lieber Ingmar ich umarme Dich fest, bist Du noch so schrecklich dunn? Clara“25
Така и не й отговорих. Езиковите трудности се оказаха непреодолими, а не ми се искаше да изглеждам смешен в нейните очи. Затова пък писмото й съм запазил и го използвах почти дословно в един свой филм, онасловен „Ритуалът“, от 1969 година.
След като прекарах още няколко дни във Ваймар и една ужасяваща седмица в Хайна, аз влязох в религиозен спор със „сестрата прислужница“. Всичко започна от това, че тя ме видя да чета Стриндберг, този, както го нарече, подстрекател, женомразец и осквернител на Бога. Като заяви, че прочитът на произведения от подобни автори е осъдителен, тя изрази съмнение в целесъобразността от престоя на Ханес в семейство, което го разрешава. На лош немски й обясних, че в родината ми — поне засега — има свобода на вероизповеданията и на мненията (в този момент демокрацията внезапно получи положителен знак). Бурята стихна и ние с Ханес заминахме за Стокхолм.
Всички се събраха в Берлин, откъдето с допълнителен влак трябваше да пристигнем у дома. Настанихме се в огромния Дом на младия пътник в края на града. Снабден с попълнение на скромната ми пътна каса, което леля Ани тайно ми предостави, аз се втурнах според предварително изготвен план да огледам паметниците и другите забележителности.
Качих се на автобуса близо до Дома на младия пътник и стигнах до крайната му спирка. Беше шест часът на жарък юлски ден. Безпомощен и смутен се озовах сред грохот и шеметно движение, които парализираха сетивата ми. Свърнах наслуки по една напречна улица с още по-интензивно движение и следвайки хорския поток, попаднах на величествения мост Курфюрстенбрюке. На другия бряг на реката се издигаше красив замък. Няколко часа останах така, облегнат на парапета, загледан в спускащия се здрач, в тъмнеещите сенки над стремителното течение на замърсената река. Шумът ставаше все по-силен.
25
„Скъпи Ингмар, прегръщам те крепко, ти все още ли си толкова слаб? Клара“ (Нем.) — Б.р.