По време на снимките на „Полуда“ получих предложение да оглавя Градския театър в Хелсингборг. Ето каква беше историята. Градският театър в Хелсингборг е всъщност най-старият в страната. Предполагаше се, че скоро ще го затворят, като функциите му ще бъдат иззети от Градския театър в Малмьо. Това бе предизвикало възмущението на местните патриоти, които не приемаха тази перспектива. Разпратили покани за работа до видни театрални дейци, ала след като се запознали с условията, в това число и финансовите, те отвърнали с отказ. Озовала се в безизходно положение, управата на театъра потърсила съвет от почитания театрален критик на вестник „Стокхолмс Тиднинген“ Херберт Гревениус, който посочил, че ако им е необходим театрален маниак, способен и надарен с определен административен талант (в продължение на година ръководих детския театър в Дома на гражданина), нека се обърнат към Бергман. Подир известни колебания те бяха последвали съвета му.
Купих си шапка, първата в своя живот, вероятно за да направя впечатление на уверен в себе си човек, качество, каквото не притежавах, и се отправих към Хелсингборг, за да видя какво представлява театърът. Състоянието му беше ужасно. Помещенията — запуснати и мръсни, представления се даваха средно два пъти седмично, а броят на продадените билет за всяко поотделно не надхвърляше двадесет и осем.
Въпреки всичко това театърът ме спечели още от пръв поглед, но предявих множество искания: трупата да се смени, сградата да се ремонтира отново, броят на премиерните представления да се увеличи, да се въведе абонаментна система. За мое учудване управата не възрази и прие исканията ми. Станах най-младият в историята на страната ръководител на театър и получих възможност да си избирам актьорите, както впрочем и другите сътрудници. Договорите ни бяха валидни за осем месеца, след това трябваше да се оправяме както сами можем.
В театъра се бяха развъдили кафяви кучешки бълхи. Актьорите от предишния състав сигурно си бяха изработили имунитет спрямо тях, но новодошлите — с млада и прясна кръв — тези бълхи хапеха безмилостно. Канализационната тръба от театралния ресторант минаваше през мъжката гримьорна и върху радиатора на парното отопление там край стената непрекъснато капеше урина. Старата сграда бе пронизана от течения. Откъм тъмните и високи тавански помещения се разнасяха сподавени стонове, сякаш ги обитаваха някакви окаяни демони. Отоплението работеше слабо. Когато в залата разкъртиха пода, намериха отдолу стотици задушени плъхове. Онези измежду тях обаче, които бяха оцелели, се отличаваха с безстрашие, с неуязвимост и охотно излизаха от скривалището си. Тлъстият котарак на нашия машинист предпочиташе да бяга от тях и да се крие, когато го нападаха.
Не бих искал да се отдавам на носталгия, но за мен това бе един истински рай. Вярно, обширната сцена бе мръсна и продухана от течение, но затова пък леко наклонена към рампата, завесата — закърпена и вехта, но пък обагрена в червено-бяло-златисто. Примитивните и тесни гримьорни за актьорите имаха общо четири умивалника. Осемнадесет души можеха да ползват само две тоалетни.
Ала възможността да пристигаш всяка вечер в свой собствен театър, да сядаш на свое място в гримьорната и заедно с колегите си да се приготвяш за спектакъла, омаловажаваше всички тези неудобства.
Играехме и репетирахме неуморно. Първата година направихме девет програми за осем месеца. Втората — десет. Три седмици репетиции, на четвъртата — премиера. Нито един спектакъл не се представяше повече от двадесет пъти, с изключение на второто ни новогодишно шоу, което се ползваше с голям успех и се игра тридесет и пет пъти. От 9 сутринта до 11 вечерта животът ни принадлежеше на театъра. Не че не бохемствахме, ала гуляите ни биваха ограничавани от крайно оскъдните средства, с които разполагахме. В елегантния салон на ресторант „Гранд“ не ни пускаха, но затова пък бяхме желани клиенти в малкото заведение отзад, чийто съдържател ни гощаваше с особен вид „пютипана“28, поднасяше ни бира и ракия. Там използвахме и щедър кредит, а към длъжниците отношението беше крайно снизходително. В събота след репетициите можехме гратис да пийнем какао с истинска бита сметана (беше тежко военно време) и да хапнем торта в сладкарницата на Фалман на централния градски площад.