Жителите на Хелсингборг се отнасяха към нас с изключително благоразположение и гостоприемство. Често ни канеха на късни вечери у някое местно величие. Актьорите пристигаха в дома му след представление и останалите гости, вече привършили вечерята си, наблюдаваха развеселени как изгладнелите жреци на изкуството омитат ястията и напитките, отрупали наново подредените маси.
По диагонал срещу театъра имаше магазин, собственост на един от богатите търговци на хранителни стоки. Там всеки ден приготвяха по някаква гозба за една крона, а в полурухналата стара къща от XVIII век, във вътрешния двор, даваха под наем стаи и по-големи жилища. През прозорците и пукнатините в стените им се виеха стъблата на диви лози, тоалетна имаше на стълбищната площадка, а вода си наливахме от помпа в павирания двор.
Най-високата заплата достигаше 800 крони, най-ниската — 300. Оправяхме се кой както може, вземахме назаем, прибягвахме до аванси. Никому и през ум не минаваше да протестира срещу такива жалки условия за съществуване и работа, ние бяхме преизпълнени с благодарност за щастието да излизаме пред публика всяка вечер, да репетираме всеки ден. Усърдието ни беше възнаградено. През първата година нашите представления бяха посетени от шестдесет хиляди зрители, градските власти отново ни субсидираха, а това означаваше несъмнена победа. Столичният печат започна да обръща внимание на нашата работа увереността ни в собствените сили нарастваше.
Тогава пролетта дойде рано и ние решихме да излезем сред природата, в Арил. Разположихме се в местност накрай буковата гора, с изглед към морето, чиито води бяха по пролетно спокойни, лакомо поглъщахме донесената храна и пиехме евтино червено вино. Главата ми се замая и аз произнесох объркана реч, като с мъгляви изрази твърдях, че именно ние, хората на театъра, сме стъпили върху разтворената длан на Бога, избрани от него да даряваме болка и радост. Някой свирукаше песента на Марлене Дитрих „Wenn Du Geburtstag hast, bin ich bei Dir zu Gast die ganze Nacht“29, никой не ме слушаше, постепенно се подхвана общ разговор, няколко двойки се впуснаха в танц. Усетих се неразбран, оттеглих се настрана от другите и повърнах.
В Хелсингборг пребивавах без семейството си. През пролетта стана ясно, че Елсе и моята новородена дъщеричка са засегнати от туберкулоза. Елсе бе изпратена в частен санаториум недалеч от Алвеста. Заплащането за престоя й там се равняваше на месечната ми заплата. Лена бе настанена в Сахската детска болница. Продължавах да „почиствам“ сценарии за „Свенск Филминдустри“ и по този начин съумявах криво-ляво да издържам семейството си.
Самотата ми се задълбочаваше и от обстоятелството, че бях началник, ръководител. Вярно, имах си помощник, икономически директор, един забележителен човек, собственик на няколко магазина за шивашки принадлежности в Стокхолм. В продължение на години той оглавяваше Булевардтеатерн на булевард Рингвеген, в който бях поставил няколко пиеси, и незабавно откликна на предложението ми да пристигне в Хелсингборг. Способен актьор любител, той охотно изпълняваше неголеми роли, беше ерген и си падаше по момичетата, а външността му — крайно непривлекателна — отчасти прикриваше неговата добра душа. Той се грижеше за това, театърът да разполага със средства. Ако касата се оказваше празна, облагаше с данък своите магазини. Мен лично считаше за ненормален, но заявяваше с усмивка: „Ти имаш последната дума.“ И аз не пропусках да се възползвам от това свое право, нерядко безсрамно жестоко. Затова се оказвах и самотен.
Елсе Фишер, която трябваше да стане хореографка и танцьорка в нашия театър, препоръча вместо нея да вземем нейна приятелка, също учила при Мари Вигман30. Казваше се Елен Лундстрьом, тъкмо се беше омъжила за фотографа (тогава все още почти неизвестен) Кристер Стрьомхолм. Елен пристигна в Хелсингборг, а Кристер бе заминал за Африка. Тя беше красива млада жена, чувствена, талантлива, оригинална и емоционална.
Нашата трупа бе засегната от лека форма на сексуална разпуснатост. За кратко време почти всички имаха полови въшки и от време на време избухваха сцени на ревност. Нашият дом беше театърът, а извън него бяхме объркани и гладни за взаимност.
Без да размишляваме кой знае колко, аз и Елен се хвърлихме в обятията си и последиците от нашата връзка не закъсняха — тя забременя. Елсе бе получила разрешение да излезе за малко от санаториума по случай Коледа. Срещнахме се в дома на майка й в Стокхолм. Разказах какво се бе случило и оповестих, че искам да се разведем, за да заживея с Елен. Видях как лицето на Елсе се сгърчи от болка. Седеше край кухненската маса с поруменели бузи, с плътно стиснати, по детски пухкави, устни. Накрая рече привично спокойно: „Но нали трябва да плащаш за издръжката на дъщеря ни? Ще имаш ли средства за това, нещастнико?“ Отвърнах злостно: „Щом съм могъл да плащам по 800 крони на месец за твоя проклет частен санаториум, защо да не мога да събера някой и друг грош за нейната издръжка? Не се кахъри за това!“
30
Немска танцьорка и хореографка (1886—1973). Една от основоположничките на модерния експресионистичен танц. — Б.пр.