Подир две години на неистова борба получих покана да работя в Гьотеборг и потеглих натам, изпълнен с ентусиазъм и непоколебима увереност в силите си.
13
Торщен Хамарѐн, тогава шестдесет и две годишен, ръководеше Градския театър в Гьотеборт от деня на неговото основаване през 1934 г. Преди това бил начело на трупата на театъра в Лоренсберг и се считаше за признат изпълнител на характерни роли.
Торщен имаше голям авторитет, а актьорският му ансамбъл минаваше за най-добрия в страната. Първият режисьор на театъра, Кнут Стрьом, стар революционер, бил ученик на знаменития Райнхард. Хелге Валгрен, по-скоро мълчалив, рязък, точен, предпочиташе да поставя пиеси на камерна сцена. Актьорите бяха изграждали добре споения си ансамбъл в течение на десетилетия, без това, разбира се, да означава, че се понасяха взаимно.
В ранната есен на 1946 година аз, Елен и нашите две деца се прехвърлихме в Гьотеборг. В театъра репетираха „Призрачна соната“ на Стриндберг в постановката на специално поканения за целта Улуф Муландер. Промъкнах се на огромната, потънала в мрак сцена. Отдалеч — отпред и отзад — долитаха гласовете на актьори, чиито силуети сегиз-тогиз се мяркаха в светлината на прожекторите. Затаил дъх, аз внимателно слушах: голям театър, с всички възможни средства, големи актьори, големи изисквания. Не бих казал, че ме обземаше страх, но във всеки случай усещах някакъв трепет.
Внезапно усамотението ми бе нарушено — край мен се появи миниатюрно същество, може би привидение: Мария Шилкнехт, grand old lady31 на театъра, във фантасмагоричното одеяние на Мумията и със страшна бяла маска. „Доколкото разбирам, вие сте господин Бергман, нали?“ — прошепна тя с любезна, но някак сепваща усмивка. Потвърдих, че е права, и непохватно се поклоних. Помълчахме. „Е, какво ще кажете за всичко това?“, попита дребният призрак със строги нотки в гласа си. „За мен това е най-забележителната творба на световната драматургия“, отвърнах съвършено искрено. Мумията ми хвърли поглед, изпълнен със студено презрение. „Уф! Това говно Стриндберг го забърка, само и само да има какво да играем в неговия «Интимен театър».“ Тя се отдалечи от мен със снизходително кимване на глава. След минута беше вече на сцената: излизаше от гардероба, заслонила очи с длан и поклащайки дългата си рокля тъй, както папагалът разтърсва перата си — неувяхваща в ролята, която ненавиждаше, осъществяваща замисъла на режисьор, когото ненавиждаше не по-малко.
Представи ми се щедра възможност за дебют: „Калигула“ на Камю. Главната роля беше поверена на моя връстник и близък приятел от трудното стокхолмско време — Андерш Ек, който също като мен щеше да се изяви за пръв път в Гьотеборг.
Окръжаваше го цялата гвардия прочути актьори, които с подозрение и без доброжелателство следяха нашите действия, на новаците тук. Получих възможност да се разпореждам с всички технически и материални ресурси на театъра.
В един прекрасен ден насред репетиционния период в залата влезе Торщен Хамарѐн, без предварително да е съобщил, че ще ни посети. Той седна и се приготви да наблюдава какво правим. Моментът не беше подходящ: Андерш Ек маркираше, другите актьори четяха текста на глас. Поради неопитност аз загубих контрол над работата си и чувах как Хамарѐн сумти и тъпче с крака. Накрая той не издържа и изрева: „Какво става тук при вас, дявол да го вземе? Да не би да сте се отдали на молитви или на духовен онанизъм? А може би си играете на топчета? Какво, по дяволите, правите?“
Като проклинаше и ругаеше, той се втурна към сцената и се нахвърли върху първия изпречил му се актьор, загдето не си бил научил ролята, а я четял. Нападнатият се опита да обясни нещо за нови методи и импровизация, мятайки ми коси погледи. Хамарѐн грубо го прекъсна и се зае да преправя мизансцена. Побеснях и закрещях от залата, че няма да му позволя да продължава, че това е произвол и деспотизъм. Както беше с гръб към мен, Хамарѐн изръмжа: „Я мълчи там и си налягай парцалите, та поне нещо да понаучиш.“ Кръвта нахлу в главата ми и аз продължих да крещя, че няма да се примиря с подобно посегателство. Като се разсмя, не без доброжелателство, Хамарѐн ми извика откъм сцената: „Тогава върви на майната си, провинциален гений такъв!“ Аз се втурнах към вратата, отворих я след няколко неуспешни опита и напуснах театъра. Рано на другата сутрин ми се обади секретарката на Хамарѐн, за да ми съобщи, че ако не се явя на репетиция, договорът ми ще бъде анулиран.