14
Като се изключи шестседмичното ми пребиваване в Германия, не бях пътувал извън Швеция. Не беше ходил в чужбина и моят близък приятел и колега в киното Бирйер Малмстен. Решихме да попътуваме. Заминахме за Франция и се настанихме в Кан-сюр-Мер, градче, скътано високо в планините между Кан и Ница, тогава все още неизвестно на туристите, но посещавано от много художници и хора на изкуството изобщо. Елен бе успяла да се настани на работа като хореографка в Лисеберг, децата останаха под крилото на баба си и всичко беше относително спокойно. За момента финансите ми бяха добри, защото тъкмо бях завършил един филм и подписал договор за следващ, над който щях да работя в края на лятото. В Кан пристигнах в края на април и се настаних в слънчева стая с под, застлан с червени плочки, с изглед към долината с поля, засети с карамфил, и към морето, сегиз-тогиз обагряно в цвета на виното, както казва Омир.
Бирйер Малмстен тутакси бе превзет от красива, но туберкулозна англичанка, която пишеше стихове и водеше бурен живот. Оставен сам на себе си, аз се разположих на терасата да съчинявам сценария на филма, чиито снимки щяха да започнат през август. По онова време решенията се вземаха бързо, подготовката не траеше дълго и приключваше, преди да си успял да се уплашиш, а това бе голямо преимущество. Във филма щеше да се разказва за млада двойка — музиканти от симфоничния оркестър на Хелсингборг. Прикритието беше чисто формално, ставаше дума за мен и Елен, за условията да твориш, за вероломството, за верността. И всичко това, пропито с музика.32
Останах напълно усамотен, не разговарях с никого, не се срещах с хора. Всяка вечер се напивах и се добирах до леглото с помощта на la patronne33, жена, която проявяваше майчинска тревога по повод на моята пристрастеност към алкохола. Всяка сутрин в девет часа обаче аз сядах пред писалището, а якият махмурлук сякаш пришпорваше творческата ми активност.
С Елен започнахме да си обменяме предпазливи, но нежни любовни послания. Под въздействието на крееща надежда за някакво бъдеще на нашия изтерзан брак образът на героинята във филма се превръщаше в някакво чудо на красотата, верността, ума и човешкото достойнство. Героят пък, обратното, се оформяше като надут бездарник, лицемер, лъжльо, самохвалко.
Ухажваше ме плахо, но интензивно една художничка от руско-американски произход, атлетично сложена, ала стройна, с хубава фигура и коса, черна като нощ, с искрящи очи и голяма уста. Истинска амазонка с пропорциите на класическа статуя, която излъчваше неудържима чувственост. Това, че оставах верен на съпругата си, придаваше особена пикантност на нашите отношения. Тя рисуваше, аз пишех — две самотни души, единени в неочакван творчески съюз.
Финалът на филма се получи ужасяващо трагичен; героинята загиваше при избухване на газов котлон (вероятно стаено желание), на фона на безсрамно експлоатиран финал от Бетховеновата Девета симфония, а героят осъзнаваше, че има „радост, по-силна от радостта“. Тази истина осъзнах и аз самият, само че подир три десетилетия.
Като смъкнах Бирйер Малмстен от „Венериния хълм“, аз, просълзен, се сбогувах с la patronne и с моята руска amie passionnee34 и заминах за родината. След известни колебания сценарият ми беше приет.
Срещата ми с Елен бе някак припряна и не особено удачна: открих, че жена ми общува с художничка лесбийка, и това предизвика у мен буен пристъп на ревност. Все пак се помирихме, аз заминах за Стокхолм и започнах снимките на филма. Приятелите ми Бирйер Малмстен и Стиг Улин изпълняваха ролите на двамата мъже негодници. Май-Брит Нилсон съумя да пресъздаде образа на идеализираната съпруга почти достоверно, което не беше малко доказателство за нейната гениалност.
Външните снимки се правеха в Хелсингборг. В началото на август заснехме бракосъчетанието на двойката в кметството, там, където преди няколко години бяхме извършили този ритуал аз и Елен. Седмичникът „Филмжурнален“ изяви желание да помести репортаж, посветен на филма и на неговите създатели. Оказа ни чест самата главна редакторка — Гунила Холгер, обаятелна жена, която пристигна заедно с друга журналистка, Гун Хагберг. Ръководството на снимачната група, изпитвайки чувство на задължение към тях и очаровано до немай-къде от главната редакторка, събра последните пари за представителни нужди и им даде обед в „Гранд“.