После пихме чай и разговаряхме мирно и спокойно до два часа през нощта.
Това, за което току-що разказах, бе станало във вторник, а в неделя сутринта ми се обади човек, близък на семейството, който живееше при мама, докато татко беше в болницата, и ме помоли да ида там веднага – чувствала се много зле. Професор Нана Сварц, която я лекуваше, била вече на път към дома на родителите ми, но за момента пристъпът отминал. Втурнах се към „Стургатан“ 7. Отвори ми проф. Сварц и тутакси ми съобщи, че мама издъхнала преди няколко минути.
За собствено изумление аз не можах да се сдържа и избухнах в плач. Бързо се овладях обаче, а старата лекарка мълчаливо ми държеше ръката. Когато се поуспокоих, тя ме осведоми, че всичко протекло твърде бързо, на два пристъпа от по двайсетина минути.
Малко по-късно аз останах насаме с мама в притихналото жилище.
Тя лежеше, облечена в нощница от бял фланелен плат и синя плетена жилетка без ръкави. Главата ѝ бе леко извърната встрани, а устните – полуотворени. Лицето ѝ беше бледо, с кръгове около очите, а все още тъмната коса беше старателно причесана – не, всъщност косата ѝ отдавна не беше тъмна, а стоманеносива и през последните години късо подстригана, но в паметта ми бе както преди, тъмна, може би тук-там прошарена. Ръцете ѝ почиваха върху гърдите. На левия показалец забелязах тънка лента лейкопласт.
Изведнъж стаята се изпълни с ярката светлина на наближаващата пролет. Върху нощното шкафче усърдно тиктакаше малък будилник.
Стори ми се, че мама диша, че гърдите ѝ се повдигат, дочу ми се едва доловима въздишка и сякаш видях клепачите ѝ да потреперват – уж заспала, тя скоро щеше да отвори очи: пак онази измамна игра на навика с реалната действителност.
Останах така няколко часа. Камбаните на църквата „Хедвиг Елеонора“ проехтяха с призив за сутрешната служба, светлината пробягваше насам-натам из стаята, отнякъде долитаха звуци на пиано. Не мисля, че скърбях или умувах за нещо, нито пък че се наблюдавах отстрани или режисирах собствената си персона в някаква театрална постановка – това професионално заболяване, преследвало ме безпощадно през целия ми живот и което тъй често ми отнемаше или накърняваше моите най-силни преживявания.
Не помня много от времето, прекарано тогава в стаята на майка ми. Това, което остана неизличимо в паметта ми, бе ивичката лейкопласт на левия ѝ показалец.
Още същия следобед отидох при баща ми в болницата и му съобщих за смъртта на мама. Той се възстановяваше от операцията и от последвала я пневмония. Загърнат в старичкия си халат и настанен в синьото кресло на болничната стая, татко беше спретнат, гладко обръснат и стискаше ръкохватката на патерицата с дългите си костеливи пръсти. Не спускаше поглед от мен. Очите му бяха ясни, спокойни, широко отворени. Когато свърших разказа си, той само кимна и ме помоли да го оставя.
3 Т.е. годежният и венчалният, както е обичаят в Швеция, днес обаче спазван „наполовина“ – по-често се носи един пръстен, който обединява двете церемонии, предбрачната и брачната. – Б. р.
В основата на нашето възпитание бяха залегнали понятия като грях, признание, наказание, прошка и милост – конкретни фактори в отношенията между родители и деца, между тях и Бог. Това се обуславяше от своя логика, вградена в него и срещу която ние не се противяхме с убеждението, че я разбираме. Възможно е тъкмо това обстоятелство да е допринесло за озадачаващото приемане от наша страна на нацизма. Изобщо не бяхме чували за свобода, дори не можехме да си я представим като какво е. В една йерархична система всички врати са затворени.
Ето защо наказанията ни се струваха нещо съвсем естествено, неподлежащо на оспорване. Понякога биваха бързи и опростени като плесница или тупване по задника, но нерядко получаваха твърде сложни форми, усъвършенствани от поколение на поколение.
Ако Ернст Ингмар се напикаеше, а това му се случваше твърде често и съвсем лесно, той трябваше през останалата част от деня да носи червена поличка до коленете. Такова наказание се считаше за безобидно и смешно.
По-сериозните прегрешения се наказваха с подобаваща строгост: най-напред се изясняваше в какво се състои съответното деяние. Извършителят си признаваше пред по-нисша инстанция, т.е. пред прислугата, пред майката или пред някоя от безбройните сродници, които по различни поводи и в различно време обитаваха пасторския дом.
Непосредствена последица от признанието беше изолирането. С виновника не говореше никой, въпросите му оставаха без ответ. Това имаше за цел, доколкото разбирам, да бъде заставен той едва ли не да мечтае за наказание и прошка. След вечерята и кафето страните в случая биваха извиквани в кабинета на бащата. Там разпитите продължаваха, изтръгваха се нови признания. Сетне донасяха тупалката за килими, а виновникът сам определяше колко удара с нея е заслужил. Изваждаха и една зелена, твърда възглавница, смъкваха панталоните и гащите на нещастника, просваха го по корем върху нея, някой здравата го стисваше за врата и присъдата се привеждаше в изпълнение.