Паркът, в който се намира болница „Софияхемет“, е огромен. Простира се по протежение на булевард „Валхалавеген“, от едната си страна е обърнат към Стадиона, от другата – към Политехниката, и навлиза дълбоко в гората Лил-Янс. Сградите, тогава все още малобройни, бяха пръснати навред из хълмистата местност.
Тук бродех на воля, тук преживявах какво ли не. Особено привличаше вниманието ми параклисът – малка тухлена постройка във вътрешността на парка. Сприятелих се с пазача на болницата, който отговаряше за транспортирането на покойниците оттам до параклиса, чух от него какви ли не любопитни истории, видях трупове в различни стадии на разлагане. В друга сграда, влизането в която поначало беше забранено, се намираше машинно отделение, разтърсвано от грохота на четири грамадни пещи. Въглищата за тях докарваха с вагонетки и някакви черни фигури ги изсипваха в пламтящите им гърла. Няколко дни в седмицата пристигаха каруци, запрегнати с тежковозни коне арденска порода. Мъже, нахлузили на главите си качулки от зебло, струпваха чувалите, с които те бяха натоварени, пред отворените вратички от стомана. Сегиз-тогиз докарваха тайнствени купчини от кървави човешки органи и отрязани крайници, които хвърляха да изгорят в огъня.
През неделя татко отслужваше литургия в параклиса на болницата, който тогава се изпълваше с медицински сестри в характерно празнично облекло: черни рокли и колосани бели престилки, униформени шапчици, кацнали върху грижливо поддържани прически. Срещу дома на пастора се издигаше „Сулхемет“, приютил престарели медицински сестри, отдали живота си на болницата. Те бяха организирани като в някакъв монашески орден и съществуването им бе подчинено на строги правила като в манастир.
Обитателките на „Сулхемет“ можеха да виждат всичко, което ставаше в пасторския дом. И те не пропускаха възможността да го наблюдават.
Откровено казано, аз с удоволствие и не без любопитство се взирам назад към ранните години на живота ми. Имаше какво да подхранва въображението и сетивата, не помня някога да ми е било скучно. Тъкмо обратното, дните и часовете сякаш експлодираха от забележителни събития, от изненадващи гледки, от вълшебни мигове. Все още мога да се отправям на разходки из пейзажа на моето детство и да усещам отново светлините и ароматите му, да виждам хората и помещенията, да долавям моментите, жестовете, интонациите, очертанията на предметите. Рядко обаче попадам на епизоди, които си струва да се преразкажат – това са по-скоро филми, заснети по каприза на случая, по-продължителни или съвсем кратки, лишени от някаква основна идея.
Преимуществото на детството се състои в безпрепятствения преход от магичното към сутрешната попара, от безграничния ужас към неистовата радост. Предели нямаше, освен тези на запретите и предписанията, ала и те бяха някак неясни, смътни като сенки, най-често дори непонятни. Знам например, че не можех да се оправя с времето, все ми казваха: научи се най-сетне да следиш движението му, нали получи часовник, нали вече знаеш какво означава положението на стрелките! И все пак за мен то не съществуваше. Закъснявах за училище, закъснявах за обед, за вечеря. Реех се необезпокоявано из парка на болницата, заплесвах се по едно или друго, фантазирах, времето спираше, изчезваше, нещо ме подсещаше, че вероятно съм огладнял, и в резултат – бурна кавга.
Извънредно трудно ми бе да отделям въображаемото от онова, което биваше считано за реално. С известно усилие аз сигурно бих съумявал да задържам действителността в нейните рамки, но нали имаше призраци и духове? Как щях да постъпя с тях? Ами приказките, те реални ли бяха? Бог и ангелите? Иисус Христос? Адам и Ева? Потопът? Каква е била всъщност историята с Авраам и Исаак6? Дали той наистина се е канел да пререже гръкляна на сина си? Развълнувано се взирах в гравюрата на Доре, отъждествявах се с Исаак, струваше ми се правдоподобно, че бащата възнамерява да клъцне гърлото на Ингмар, а какво ли би могло да стане, ако Ангелът закъснее? Тогава те всички ще заридаят. Шурти кръв и Ингмар се усмихва морно. Действителност.
След това се появи кинематографът.
6 Има се предвид старозаветната история за жертвоприношението на Авраам, на когото Бог повелява да принесе в жертва своя син Исаак, за да докаже своята любов към Него. В крайна сметка убийството на любимия син на Авраам било осуетено с вест от Бога, за когото била достатъчна готовността на бащата да го извърши като знак за вярата и покорството му. Много художници са пресъздавали този драматичен библейски сюжет, сред които е и френският илюстратор Гюстав Доре (1832–1883). – Б. р.