— Никак — отвърна Фритьоф. — Такива страхотни пианисти има в концертните зали и на сиди — защо трябва да се влага енергия в нещо, в което никога няма да се постигне съвършенство?
В действителност това беше едно от неговите жизнени креда. За Фритьоф всичко трябваше да е съвършено и той нищо не мразеше повече от това, да има наоколо следи от дилетантски опити.
— Защо цял свят се мъчи да рисува нескопосни акварели, когато имаме Пикасо, защо се ваят груби вази, когато могат да се купят хиляди пъти по-красиви, защо трябва сам да си боядисваш стените, при положение че има професионалисти, които ще направят това много по-добре, просто не ми го побира главата — не спираше да повтаря с въздишка той.
— Може би защото правенето на нещо със собствените ръце доставя удоволствие — отвръщаше Изабел. — Та ти също играеш голф, макар че Тайгър Уудс прави това много по-добре от теб.
Но тогава Фритьоф казваше това, което казваше винаги когато Изабел му изтъкнеше някой железен аргумент:
— Това е нещо съвсем друго.
Беше трудно да се живее според представите на Фритьоф за съвършен живот и при все това да се изпитва удоволствие. Когато се оттеглиха във вилата, Изабел набързо си представи как ще изглежда запустялата градина — как ще си оформи зеленчукова леха, ще отглежда разкошни цветя с красиви имена — нигела, невен, незабравка, лилиум, немезия, шибой… Фритьоф обаче повика озеленител, който да проектира една идеално разпределена, представителна, но лесна за поддръжка градина, в която не се предвиждаше място за зеленчуците и цветята на Изабел.
Още един вихър шибна групата голи брези до терасата. Дърветата се огънаха сякаш до земята.
— Ама че време — мърмореше госпожа Елбман. — Къде се дяна този препарат за почистване на прозорци!
Изабел отново заби нос в готварската книга. Прованс, с дъх на лавандула и пъпеши, синьо небе над бели скали…
— Как се случи така с Борис и Барбара — каза госпожа Елбман. Това не беше въпрос, а по-скоро констатация, за която не се очакваше отговор. — Ами горкото детенце на Джени. Как се случи така? Ами това, което направиха с Каролине, лошо, много лошо.
Така или по подобен начин госпожа Елбман обикновено започваше сутрешния си монолог, който тя държеше за свое собствено назидание, но също и за осведомяване на Изабел, защото според нея никак нямаше да навреди, ако господарката на дома е поне малко информирана за новините от „Гала“ и „Жълти страници“. Всяка сутрин Изабел пропускаше това покрай ушите си и от време на време кимаше механично. До съзнанието й достигаха само някои откъслечни фрази от госпожа Елбман.
— … седем години пълна идилия, а после това… — казваше госпожа Елбман. — Лошо.
Никак не беше чудно, че Фритьоф, при своята пристрастеност към съвършенството, беше назначил госпожа Елбман. Тя изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда перфектната икономка: ниска, закръглена, едрогърда, с бели медицински обувки на краката и с множество карирани, изгладени и колосани домакински престилки. Нейната къса, на руси кичури коса беше подредена в къдрици, които напомняха на Изабел за ваниловите ролца от детството й и извикваха у нея предположението, че госпожа Елбман всяка вечер си ляга с ролки. Безспорно тя беше и професионалистка — знаеше за всички видове политури, които се предлагаха на пазара, от незнайни източници се снабдяваше с много специална кърпа от микрофибър и можеше да сервира изящно набодени свински хапки. Разбира се, и претенциите й за заплата не бяха точно скромни, но за щастие, Фритьоф можеше да си приспадне всичко от данъците. Госпожа Елбман беше съвършена във всяко отношение — стига да не се задържаш в едно помещение с нея, което за Фритьоф не беше особен проблем, или да си глухоням. В началото госпожа Елбман лазеше по нервите дори на толерантната Изабел, откакто младата жена беше напуснала работа и бе принудена по цял ден да я търпи.
— … всички тези жени, които са се реализирали… но това няма да свърши добре… — тъкмо казваше госпожа Елбман и прозвуча също като Фритьоф, макар той никога да не би казал подобно нещо.
Фритьоф по изящен начин бе принудил Изабел да напусне работа и да се отдаде на отглеждането и грижата за децата им. Принципно Изабел също нямаше нищо против това, само дето още нямаха деца.
— Всичко ще си дойде на мястото, когато се дистанцираш от целия този стрес — каза й той, но Изабел вече три месеца бе напълно дистанцирана от стреса, а още не беше бременна. Да не говорим, че работата й никога не е била стресова, напротив, Изабел дори се мъчеше да се пребори със скуката, която все по-често я спохождаше.