— Вместо да вися в тази осемстайна къща и да не правя абсолютно нищо? — извика Изабел. — О, да, наистина трябва да съм ти безкрайно благодарна за това. Пък и — добави обидено тя, — пък и бяха две хиляди петстотин и осемдесет марки, чисто. Без извънредните.
— Изобщо не става въпрос за това. Със своята влудяваща апатия ти всеки път сама си предизвикваш безплодието и аз не разбирам защо трябва да страдат от това моите планове за живота — каза Фритьоф, с което окончателно вбеси Изабел.
Само защото още не бе изпаднала в паника, задето не е бременна, осем месеца след като е спряла противозачатъчните, не можеше да я окачествяват като апатична!
— Моето безплодие ли? — извика тя. — Моето? Случайно да ти е минавало през ума, че проблемът може да е у теб? И то по всяка вероятност!
— За разлика от теб, аз съм готов да проверя това — отвърна Фритьоф, но тя вече беше излетяла от стаята и шумно бе затръшнала вратата след себе си.
Прекара нощта в една от трите спални, в които госпожа Елбман постоянно опъваше леглата. „За непредвидени гости“, както казваше тя, макар че тук досега не се бе появявал непредвиден гост. Стаята за гости беше едновременно и място за личните вещи на Изабел, които не се вписваха в елегантното обзавеждане на другите помещения. Тя тайничко си я наричаше „моята“ стая, понеже това беше единственото място, където Фритьоф нито можеше, нито искаше да сложи своя отпечатък.
— Може би трябва да се научиш да си правиш по-гъвкави планове за живота — сопна му се тя, когато половин час по-късно той почука на вратата, която Изабел благоразумно беше заключила.
— Изабел, отвори вратата! Не се дръж детински!
— Лека нощ, Фритьоф.
Той почака известно време мълчаливо пред вратата. После попита тихо и студено:
— Ти сега искаш ли деца, или не?
— Разбира се, че искам деца. — Изабел преглътна и се вслуша в собствения си глас. Дали не се долавяше нотка на известна неискреност?
Сякаш едва сега, в този миг, нейният идеален свят получи първата си тънка драскотина.
През последните месеци Изабел все по-често се улавяше, че гледа на мечтата на Фритьоф като на свой личен кошмар. Опитваше да си представи изцапаното високо детско столче сред столовете на Филип Щарк до масата за хранене, детската играчка върху безупречно полирания от госпожа Елбман мраморен под, нападали трохи от бисквити върху безбожно скъпия кашмирен килим — напразно. Очевидно Фритьоф си нямаше представа какъв би бил животът им с деца. Той искаше две бутикови деца — момче и момиче, — които да се впишат перфектно в дома му, в живота му, нещо като говорещи мебели. На Изабел още отсега й ставаше мъчно за неродените им наследници. А за себе си мислеше, че няма да е достатъчно търпелива майка.
Но, разбира се, тогава тя не го каза на Фритьоф.
— Разбира се, че искам деца — повтори. — Но не е задължително да стане веднага. А сега ме остави да спя на спокойствие, тиранино.
Така и не заспа, а лежа будна в леглото и мисли за чичо Лудвиг и леля Полет: за влюбените искри, които блестяха в очите на чичо Лудвиг, щом погледнеше към своята Полет, за усмивката, която повдигаше ъгълчетата на устата на леля Полет, когато говореше за своя Лудвиг, и за топлотата, долавяща се в гласа й, когато казваше: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“
Лежейки сама в леглото за гости, Изабел си даде сметка, че очите на Фритьоф никога не са блестели, когато я е поглеждал, нито пък ъгълчетата на нейната уста са се вдигали автоматично нагоре, щом е заговаряла за съпруга си.
Пукнатината в нейния идеален свят ставаше все по-широка и по-дълбока, опасно дълбока, докато накрая Изабел разбра, че тези мисли никак не са нови, а само някъде дълбоко замразени в съзнанието й, строго пазени от онази част на личността й, която на всяка цена се стремеше към хармония.
Тя се зави презглава, без ни най-малко да й липсват семейното легло и дишането на мъжа й до нея.
Когато тази сутрин се събуди, Фритьоф вече беше излязъл и госпожа Елбман бе прибрала остатъците от закуската му.
— Трябва да ви предам много поздрави от господин съпруга ви и да ви пожелая приятен ден — каза госпожа Елбман, която изглеждаше малко притеснена.
— Благодаря. — Изабел не си направи труда да скрие, че е прекарала нощта в отделно легло, но за щастие госпожа Елбман не й зададе неудобни въпроси.
Затова пък, сякаш за наказание, монологът й днес продължи по-дълго от обикновено.