— Изабел, ти да не би пак да се разсърди? — понечи да се осведоми Фритьоф, но линията прекъсна.
Волон, 24 март
Лоран нямаше бегла представа какво означават думите „ипотека“ и „овърдрафт“, но в контекста, в който ги употребяваха баба му и вуйчо му Корин, му се струваха крайно плашещи и объркващи. Ипотеките изяждали къщата, поне така твърдеше вуйчо му Корин, а овърдрафтът берял душа.
— Но нали печелим добре — недоумяваше бабата на Лоран. През парапета от ковано желязо момчето виждаше как тя кърши слабите си ръце, целите в старчески петна. — Ти каза, че доходите са толкова големи, колкото отдавна не са били.
— Да, така е — отвърна Корин. — Но дълговете ни са още по-големи. Ако не намерим отнякъде пари, имаме само още една година. Максимум. И после… — Той сви рамене и Лоран усети от своята издигната на четири метра наблюдателница тръпки по гърба си.
Мислено завърши започнатото изречение с подобаваща драматичност: „И после ипочудовищата ще изядат къщата.“ Олеле, това беше страшно. Лоран беше седемгодишно дете с развинтено въображение и си представяше ипочудовищата като термитите, описани на цяла страница в енциклопедията му за насекомите. Някъде в основите на „Ринкинкин“ дебнеха малките, но опасни ипочудовища, а самите основи се пазеха от тайнствено същество на име Овърдрафт — в представите на Лоран това беше вид огромен мравоядец. За зла участ Овърдрафтът „бере душа“, както каза вуйчо Корин, и ипочудовищата са взели надмощие. Сигурно са много опасни същества, щом могат да гризат изградената от масивен камък къща, която иначе е толкова устойчива! Вероятно баба и вуйчо Корин се нуждаят спешно от пари, за да се снабдят с нов мравоядец. Лоран се наведе напрегнато, за да проследи нататък разговора, но, за негово разочарование, вуйчо му Корин и баба му бяха напуснали салона.
— Може тази година реколтата да надмине очакванията ни и да забравим за всичките си грижи — каза баба, докато слагаше утешително ръка на рамото на Корин.
— Не разбираш, мамо. — Корин въздъхна. — Само чудо може да ни помогне.
Лоран напрегнато хапеше устни.
— Между другото, не беше много разумно да отглеждаме толкова много месести праскови — чу той вуйчо му да добавя, преди тежката тъмна дъбова врата да се затвори след тях.
Лоран скочи шумно на крака. Той беше лежал по корем в прахта, защото преди споменаването на ипочудовищата още беше Смелия планински лъв, изкусен индиански вожд, майстор в дебненето и стрелбата с лък. Светлият кръгъл коридор беше скалисто плато, салонът — лагерът на врага, баба и вуйчо Корин — двама опасни апаши. Никой не беше забранявал изрично на Смелия планински лъв да стои в коридора, но за Лоран беше тръпка да се прави, че му е забранено. При това много внимаваше да не го види някой. И сега, когато отново излезе от скривалището си, отхвърли всякаква предпазливост. Потънал в мисли, той заскача надолу по стълбите до голямата зала.
Крилата на външната врата бяха широко разтворени и Бертран тъкмо внасяше вкъщи касетките от седмичното пазаруване в супермаркета.
— Е, пак ли на война, велики вожде на храбрите тигри? — попита той пътьом, но Лоран дори не трепна.
Макар още да носеше на главата си венец от петльови пера, той напълно беше забравил, че вождът Смел планински лъв изобщо някога е съществувал.
— Я ми кажи, Бертран… — Лоран запристъпва зад стареца към кухнята. — Как се печелят пари?
— Ох, печеленето на пари си е наистина сложна работа — отговори Бертран и сложи касетката на кухненската маса, на която седеше лелята на Лоран Матилд и режеше лук. Леля Матилд работеше през седмицата като готвачка в един ресторант в Маноск, но обичаше в петък да готви нещо вкусно за семейството си. — Нали, госпожице Матилд? — попита Бертран. — Печеленето на пари е сложна работа, нали?
— Матилд е единственият човек, който може да реже лук, без да пророни нито една сълза — каза веднъж баба за най-голямата си дъщеря, а майката на Лоран Жозефин промърмори:
— Моята любима сестра Матилд не би се разплакала дори ако й отрежат ръката.
Лоран много се беше впечатлил от това. Наистина никой не беше виждал леля Матилд да плаче, още по-малко са я виждали да се смее. Със своята черна, разделена на път коса, и дребно, продълговато лице, тя изобщо не изглеждаше сурова, а точно така, както Лоран си представяше индианката поради липса на други образци. Затова често си представяше, че й дава достопочтеното индианско име Старо каменно лице и я приема в своето племе. Старото каменно лице обитаваше кухненската шатра на Смелия планински лъв и строго следеше за провизиите. Понякога обаче тя беше така любезна да му пъхне тайно няколко бисквитки или пастетче.