— Никой не ми е наредил! — отвръща ядно младежът. — Чети биографиите на световните…
Добре, че навреме преглъща думите си. Инак можем да му лепнем прякор „Бранко световният“. Ние имаме обичай да си измисляме прякори за вътрешна връзка.
Планината расте пред погледа ни. Заедно с височината расте и оживлението ни. Опиянява ни снежната свежест.
Бодрост
Това е предимно групова добродетел.
Никифор — във всяка група има един такъв жив будилник, — като си поръча вечер на центъра на времето да го събуди, в зори на секундата скача и събужда другите.
Ранобудност — в самата дума се чувствува вътрешно усилие.
Никъде не би могъл да станеш в такива тъмни презнощи с такава непринудена лекота, както в една планинска хижа, където сте били натъркаляни на дървени нарове човек до човек. Заедно рамо до рамо повдигате смазващата тежест на съня и на тъмнината.
Станали сме далеч преди загатването на утрото и сякаш имаме заслуга за неговото раждане.
Потегляме. Поемаме дълбоко студената ведрина на развиделяването. Цялата планина вдишваме. Тя рязва гърдите ни и ги изпълва с пресния динен аромат на снега, с тишината, която се вглъбява в проблемите на вселената, а не в нашите мравчи проблемчета, с онова необятно вкаменено вълнение, простиращо се в безкрая, което ни притегля.
Снегът фосфоресцира в здрачевината на утрото. Сякаш от снега иде изгревът.
Чувството за ранно ставане — най-ведрото чувство, което в града сам така рядко постигаш, и то в първия миг с такава мътилка в главата от напрежение.
А ние, груповото същество, сме ранобудни без особено волево напъване, бодри и весели. Това е наш родов белег.
Изчакване
Преди да сме уморени, трябва да спрем.
— Стой! — се провиква водачът Найден, който върви някъде към средата на веригата с лице, гледжосано от планинско слънце и вятър.
Тъкмо добили инерция, спираме неохотно. Груповата инерция се набира по-бавно, по-издалече и по-трудно се преодолява. Едно такова ненавременно спиране се отразява като лек удар върху всички ни.
Слав, операторът, взел преднина, не чува или не иска да чуе, загледан към новия ъгъл от планината. Спира току до предидущия, застанал на пътя му. Това е Зиморничавият, който го задържа внимателно като сомнамбул:
— Стоп! — в гласа му има покровителствен жест.
Слав се сепва, обръща се назад. Дали няма да го върнем? Той е ненаситен. Гори от желание да се изкачи на най-опасните места, да бъде с нас, алпинистите, навсякъде, за да ни снима редом с планината. Изглежда, камерата в ръцете му го кара да губи мярка за собствените си възможности.
— И без това закъсняхме заради тях! — казва Суеверният, поглеждайки часовника на китката си.
— При пресен снеговалеж се тръгва рано и спира рано! — вметва Асен.
Всяко напомняне за нещо всеизвестно ни дразни.
— Още малко да ги изчакаме! — отвръща Водачът и се обляга с раницата си о една скала, застанал гърбом към посоката на хижата.
Това прикриване с гръб прави очакването му още по-очевидно.
За да удължи времето, той изважда от вътрешния джоб на якето си картата. Маршрутът е очертан с червен молив. Суеверният и Зиморничавият се надвесват над плана. Водачът снема ръкавицата си и с пръст тръгва от точката, която означава хижата. Червената линийка лъкатуши през релефно обозначени хребети. Пръстът му се спира нейде съвсем в началото. Той вдига глава и се озърта.
— Намираме се ей тук! — сочи в картата.
Особено стабилизиращо действува върху групата да й се определи мястото по някаква карта, да се засекат стъпките й в някакви координати. Да се знае, че тя има предварително изчислен, добре съобразен път.
— После… по оня ребър? — поглежда в картата Зиморничавият и сочи към отсрещната усойна стръмнина.
А Суеверният продължава с пръст нататък по обозначения маршрут: една зигзаговидна линия, пресичаща ядрото на планинския релеф.
— А после? — Пръстът му трепва и неволно се заковава на едно кръстовище между най-високите върхове, нанесени на картата с черни, наежени триъгълници.
Без да поглежда към плана, Никифор подхвърля уж нехайно:
— Според правилата при пресен снеговалеж не се тръгва изобщо!
— Най-високите върхове са изкачени с нарушение на правилата — се обажда Присмехулникът.
Буди смях самият му глас: тънък и скоклив като скакалец. Разсмиваме се преди да си е отворил устата. Това го задължава да каже непременно нещо смешно. Групата има нужда от шут и си го създава, без да се съобразява с волята и настроенията му. Има моменти, когато просто нашето желание да чуем нещо смешно му задвижва моторчето на остроумието. А всъщност той е най-тъжният човек от всички нас. Но това не е никакво оправдание, ако не улучи.