— А бе, Лазаре, ти да не си от ония?
— От кои?
— Дето заклаха Кривицата.
— Не съм бе, брате, аз пиле не смея…
А проклетите шегобийци се смеят.
— Ти си — казват, — ти си кривият.
Колкото повече се оправдавал сиромах Лазар и се молел да не го плашат — толкова повече се настървявали осиковчани. Толкова го прекоросали Лазар Кривия. Додеяло му. И сън не го хващал от мисъл. Дигнал се една пролет, натоварил на каручката каквото имане имал и — цътър-мътър — пристигна в нашето село. Като го видяха селяните какъв е сиромах, съжалиха го и решиха да го понаредят. Тъкмо се беше поминала баба Къна. Тя не беше оставила нито дете, нито коте за наследник. Пуснаха Лазара да живее в нейната в нейната къща. И той се намести.
Развълнуван от хорската добрина, Лазар отиде в Яневата механа и разправи патилата си. Разказа за мечката, за клеватниците, които го бяха набедили, че е заклал Кривицата. Нищо не скри. Изказа си и майчиното мляко.
— Ами какво ще работиш тука? — попита го кметът.
— Зная градинарлък.
— Може градинарлък, стига да го умееш.
Ала още на другия ден, когато потегли да кара тор на градината, подире му хукнаха орляк деца:
— Лазар Кривия минава. Лазаре, ти ли закла Кривицата? — дядо Иван Кримката му преваряше каручката.
— Къде? Да не си луд! Не ги слушай. Те са проклети и в червата. Нямат образование. Нека лаят, а ти си гледай работата!
През войната прибраха и Лазар. Чу се по едно време, че го ранили. Още в първия бой, като чул топа — Лазар хукнал да бяга. Един куршум го настигнал. Върна се Лазар куц. Зъбите му тракаха. Голям страх беше набрал.
Заредиха се годините. Като не можа да отвъди своя челяд, стрина Инка заживя с радостите на чуждите. Цяла пламваше, когато видеше мъничко дете, агънце или пиле. В цялото село Лазар имаше вяра само на дяда Ивана и затуй се грозно уплаши, когато Кримката каза „лошаво“.
— Е, какво му е лошавото? — осмели се да попита от тъмнината Лазар.
— Какво ли? В писмото пише, че ти си заклал Кривицата.
— Дядо Иване…
— Зная. Плашат те, синко. Пишат маскарите, че кога си го заклал — взел си му парите. Едно гърне жълтици имал Кривицата, заровени в градината зад воденицата. Този, дето пише писмото, бил роднина на Кривицата — девето коляно. Иска половината гърне. Щял да дойде някоя нощ. Да си нагласял жълтиците. Ако не му дадеш половината — щял да те дере с кремък. Башибозук!
Лазар стоеше, прежълтял като восък.
— Дядо Иване, ти ми знаеш душата. Защо ме мъчат тези хора? Какво съм им сторил?
Сиромахът затрепери и очите му се напълниха.
— А бе ти какво почна като жена? Ей за какво ви казвам аз на вас — всеки да си има в къщи една като моята. Стара кримка е, но тя реве като топ. Нека посмее някой да ми напише едно такова писмо и да заповяда някоя нощ. Ще го надупча като решето. Да тръгне по света да разправя за дядовата Иванова кримка. Двайсет години не съм я опитвал, страх ме е да гръмна с нея. Много трудни жени имаме в селото.
Лазар стана и се олюля. В къщи като разправи на стринка Инка — тя викна с глас.
Притъмня. Колята изтрополиха по пътя, добитъкът се прибра. Нощта умножи страха на бедните хора. Ами ако оня дойде, какво ще думаш и как ще се оправяш? По едно време над черните градински дървета се показа месечината и стана много светло. Лазар изскочи на улицата и забърза към дядови Иванови. Похлопа, разбуди се кучето. Дядо Иван излезе по бели гащи.
— Какво си се разхлопал ни в туй, ни в онуй време?
— Дядо Иване, прощавай, бащице! Ще те моля за една работа, ама няма да ми откажеш.
— Да беше ми дал туй, кримката…
— Кримката ли? Да не си луд! Защо ти е тебе кримката ми? Кого ще гърмиш?
— Никого няма да гърмя. Аз само тъй рекох, за кураж.
— Какво си рекъл? Хубава работа. Сега чак те разбрах какъв си човек и защо получаваш таквиз писма. На мравката път не минаваш, а пушка си тръгнал да търсиш. Да се махваш от вратнята ми или ще пусна кучето да те разкъса. Марш! Лазар изгоря.
— И ти ли, дядо Иване!
— И аз! Я го гледай ти — пушка иска, хора да гърми… Провали се клетникът вдън земя.