— Не беше в лазарета. — Капитан Уернър се опита да не гледа в каменната стена. — Не съм проверявал квартирата му.
— В такъв случай ще я навестим. Вероятно ще се нуждаем от него и от болкоуспокояващите, които може да намери. На мен ще ми трябват още превръзки. Нуждаем се и от бутилки — пластмасови бутилки, дано успеем да намерим такива. Можем да напълним вода от тоалетните.
— Полковник? Сър? — Роланд веднага привлече вниманието на Маклин. — Още нещо: въздухът.
— Какво за него?
— Генераторът не работи. Електрическата инсталация я няма. Как вентилаторите ще вкарват въздух във вентилационните шахти?
В полковника се беше зародила надежда, макар и съвсем малка, че ще могат да оцелеят. Тя мигновено се изпари. Без вентилаторите нямаше как да влиза въздух в Земен дом; влажният въздух вътре в него беше единственият, който щяха да получат, и когато нивата на въглероден двуокис се вдигнеха значително, щяха да умрат.
За съжаление, нямаше представа колко време щеше да е необходимо за това. Часове? Дни? Седмици? Не можеше да си позволи да мисли по-далеч от настоящия момент, а най-важното нещо сега беше да намерят вода за пиене, нещо за ядене и работници.
— Разполагаме с достатъчно въздух — каза Маклин. — Достатъчно за всички. Когато започне да намалява, вече ще сме намерили изход оттук. Нали?
Роланд искаше да повярва и затова кимна. Войника сянка зад него направи същото и каза на полковника:
— Добро момче.
Маклин провери собствената си квартира, която беше нагоре по коридора. Вратата се беше откъртила от пантите и част от тавана се беше срутил. В пода се беше отворила дупка, която беше погълнала леглото и нощното му шкафче в пастта си. Банята също беше същинска руина, но фенерчето на полковника откри няколко шепи вода в тоалетната чиния. Той пи от нея, след което същото сториха Роланд и Мечо. Водата никога не им се беше струвала толкова сладка.
Маклин отиде до килера. Всичко беше паднало и се беше натрупало на купчина на пода. Полковникът коленичи и както държеше фенерчето в свивката на ръката си, започна да я претърсва, като се оглеждаше за нещо, което знаеше, че трябва да е там.
Мина известно време, преди да го намери.
— Роланд — повика момчето той. — Ела тук.
Хлапето застана зад него.
— Да, сър?
Маклин му подаде малък автомат „Инграм“16, който беше на най-близкия рафт.
— Ти отговаряш за това. — Полковникът започна да тъпче пълнители с патрони в джобовете на пилотското си яке.
Роланд затъкна дръжката на свещената брадва в колана си и хвана автомата с две ръце. Не беше тежък, но го усещаше някак си… праведен. Праведен и значителен като жизненоважен печат на империята, който Кралския рицар трябва да пази.
— Знаеш ли нещо за оръжията? — попита Маклин.
— Баща ми ме води… — Роланд млъкна. Не, това не беше правилно. Въобще не беше правилно. — Ходех да стрелям на стрелбището — отвърна той. — Но никога не съм използвал нещо подобно.
— Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш. Ти ще бъдеш моят пръст на спусъка, когато имам нужда от такъв. — Полковникът освети с фенерчето си Мечо, който стоеше на няколко крачки от тях и слушаше. — Това момче няма да се отделя от мен от сега нататък — каза той на капитана. Другият мъж кимна и не отговори нищо. Маклин вече нямаше доверие на Мечо, защото Мечо беше много близо до ръба. Но не и момчето. О, не, момчето беше със здрав разум и много умно. Трябваше много кураж да пропълзиш в онази яма и да направиш онова, което направи. Хлапето приличаше на четиридесеткилограмова хърба, но ако щеше да се пречупва, вече да го беше направило.
Роланд преметна ремъка на автомата през рамо и го намести, за да може бързо да стигне до оръжието, ако имаше нужда от него. Вече беше готов да последва Краля навсякъде. От калните води на съзнанието му изплуваха лица — на мъж и на жена — но той ги потопи отново. Не искаше повече да си спомня тези лица. Нямаше смисъл, те само го отслабваха.
Маклин беше готов.
— Добре — каза той, — да видим какво ще открием.
Едноокият гърбушко и момчето с пукнатите очила го последваха в мрака.
20
— Госпожо — каза Джак Томачек, — ако смяташ, че можем да минем през това, значи мястото ти е в лудницата в Белвю.
Сестрата не отговори. Суровият вятър, който идваше от река Хъдсън, брулеше лицето ѝ и тя присви очи срещу бодящите ледени иглички, които се сипеха от черните облаци над тях, простиращи се от хоризонт до хоризонт като някакъв погребален саван. Немощни жълти слънчеви лъчи намираха пролуки в облаците и се движеха като прожекторите в долнопробен филм за бягство от затвора, които бързо изгасваха, когато пролуките се затвореха. Самата река беше помътняла от трупове, боклуци и скелетите на изгорени лодки и баржи. Всичко това се носеше лениво на юг към Атлантическия океан. В рафинериите от другата страна на плашещата река продължаваха да горят огньове. Огромна маса черен дим се издигаше като вихрушка над брега на Джърси.