Тя погледна Арти.
— Имаш ли нещо против… да го поддържа? — попита изпълнен с надежда продавачът на обувки.
Сестрата знаеше какво има предвид. Никой от двама им не го беше държал от онзи ден в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“. Тя бръкна в чантата си, разбута останалите боклуци и хвана с ръка предмета, който беше увит в овъглена риза на райета. Извади го и обели мокрия плат от него.
Стъкленият пръстен с неговите пет шипа и вградени скъпоценни камъни мигновено избухна в брилянтни цветове и абсорбираха светлината от кладата. Предметът засия като огнена топка, по-ярко и отпреди. Пулсираше в ритъма на сърцето ѝ, сякаш нейната жизнена сила му даваше енергия, а нишките от злато, платина и сребро засветиха и зацвърчаха.
— О — изуми се Бет. Светлините на скъпоценните камъни се отразяваха в очите ѝ. — О… какво е това? Никога… никога не съм виждала нещо подобно… в живота си.
— Сестрата го намери — отвърна Арти с почтителен глас, без да отделя поглед от големия стъклен пръстен. Той несигурно протегна две ръце. — Може ли… моля?
Клошарката му го подаде. Арти го взе и пулсирането на скъпоценните камъни веднага промени скоростта и ритъма си според неговото сърцебиене. Той поклати изумен глава. Очите му бяха оцветени в цветовете на дъгата.
— Много ми е приятно да държа това нещо. Имам чувството… че красотата на света все още не е умряла. — Продавачът на обувки прокара пръсти по стъклените шипове и направи кръгче с показалеца си над един смарагд с размерите на голям бадем. — Толкова е зелен — прошепна той. — Толкова е зелен…
Арти помириса чистия и свеж аромат на борова гора. Държеше сандвич в ръцете си — пастърма върху ръжен хляб с пикантна горчица. Точно както го харесваше. Изненада се, вдигна поглед и видя наоколо зелени гори и смарагдови ливади. До него имаше охладител с бутилка вино и напълнена с питието хартиена чаша на една ръка разстояние. На масата, на която седеше, беше сложена зелена покривка на райета. Върху нея беше отворена плетена кошница, от която се подаваше изобилие от храна. „Сънувам — помисли си Арти. — Господи… сънувам с отворени очи!“
Но след малко видя ръцете си… изгорени и на мехури. Все още носеше дебелото си палто и червената си пижама. Твърдите му черни обувки с остри върхове също бяха на краката му. Но вече не изпитваше болка, слънцето беше ярко и топло, а боровата гора беше галена от копринен бриз. Чу да се затръшва врата на кола. На десетина метра от него беше паркиран червен тибърд18. Една висока и усмихната млада жена с къдрава кестенява коса вървеше към него. Тя държеше транзисторно радио, по което звучеше песента Smoke Gets in Your Eyes19.
— Времето надмина всичките ни очаквания, нали? — попита младата жена и разлюля радиото.
— Хм… да — отвърна зашеметен Арти. — Така е. — Никога досега не беше помирисвал толкова чист и свеж въздух. И този тибърд! Господи, помисли си той. На антената на автомобила висеше лисича опашка! Спомни си това возило! То беше най-добрата и най-бързата кола, която беше притежавал някога и… „Почакай малко — каза си Арти, докато гледаше приближаващата го млада жена. — Я чакай малко! Какво, по дяволите, е…“
— Пий си виното — предложи тя. — Не си ли жаден?
— Хм… аха. Да, жаден съм. — Арти вдигна чашата и изпи съдържанието ѝ на три глътки. Гърлото му изгаряше от жажда. Протегна чашата, за да получи още и го изпи също толкова бързо. Накрая погледна в нежните сини очи на жената, видя овалното ѝ лице и разбра коя е; но не можеше да бъде! В онзи следобеден пикник, в който я помоли да се омъжи за него, тя беше на деветнадесет години.
— Втренчил си се, Арти — каза му закачливо жената.
— Съжалявам. Просто… Имам предвид, че отново си млада, а аз стоя тук като пържен картоф в червена пижама. Искам да кажа… че това не е правилно.
Тя се намръщи, сякаш не можеше да разбере за какво ѝ говори.
— Ама че си глупчо. Не ти ли харесва сандвичът?
— Да. Разбира се, че ми харесва. — Арти отхапа от него, като очакваше да се разтвори като мираж между зъбите му, но усети вкуса на пастърмата и ако това наистина беше сън, то ядеше най-вкусния проклет въображаем сандвич на света! Наля си трета чаша вино и я гаврътна развеселен. Сладкият и чист аромат на боровата гора изпълваше въздуха и той вдиша дълбоко от него. Вторачи се в зелените дървета и ливадите и си помисли: „Господи, о боже мой, хубаво е човек да е жив!“
— Добре ли си?
— А? — Гласът го стресна. Примига и пред очите му се появи осеяното с мехури лице на Сестрата. Стъкленият пръстен все още беше в ръцете му.
18
Прякор на „Форд Тъндърбърд“, който се произвежда от 1955 до 1997 г. и след това от 2002 до 2005 г.