— Те са едни много корави шибаняци — каза непознатият и започна да реже главата на животното от врата му. — Отвори онази голяма кутия, госпожа.
Той бръкна в отрязаната глава и мозъкът падна в голямата кутия.
— Вече можеш да сложиш капаците.
Сестрата изпълни нареждането и едва не повърна от металическата миризма на кръв. Мъжът избърса ръце в козината на звяра, вкара двете туби обратно на връвта и завърза възел. Сложи си ръкавиците, върна ножа в кесията и напълнените кутии в раницата, след което се изправи.
— Имате ли някакви оръжия?
— Не — отвърна Сестрата.
— А храна?
— Имаме… имаме малко консервирани зеленчуци и плодов сок. Както и студени предястия.
— Студени предястия — повтори презрително непознатият. — Госпожа, не можете да стигнете далеч в това време със студени предястия. Каза, че имате зеленчуци? Надявам се да не са броколи. Мразя броколи.
— Не… имаме царевица, зелен боб и варени картофи.
— Струва ми се, че разполагаме с продукти за яхния. Хижата ми е на около три километра северно оттук по права линия. Ако искате да дойдете с мен, добре сте дошли. Ако ли не, пожелавам ви приятно пътуване до Детройт.
— Кой е най-близкият град? — попита Сестрата.
— Според мен е Сейнт Джонс. Хейзълтън е следващият — той е на шестнадесет километра от Сейнт Джонс. Може би са останали няколко човека, но след онзи потоп от бежанци, който дойде от изток, ме съмнява да намерите много хора в кой да е град по магистрала 80. Сейнт Джонс е на седем-осем километра на запад. — Мъжът погледна Арти, от когото капеше кръв на снега. — Приятелю, това ще привлече всеки мършояд, който е достатъчно близо да те надуши… а можеш да бъдеш сигурен, че някои от тези копелета имат много добро обоняние на доста големи разстояния.
— Трябва да отидем с него — каза Арти на Сестрата. — Може да кървя до смърт!
— Съмнявам се — отвърна мъжът. — Не и от подобна драскотина. Ще замръзне съвсем скоро, но миризмата на кръв ще остане по дрехите ти. Както вече споменах, ще слязат от планините с ножове и вилици между зъбите. Но вие правете каквото си искате, аз хващам пътя. — Непознатият нарами раницата си, преметна връвта през рамо и вдигна пушката си. — Пазете се — каза той и тръгна през заснежената магистрала към гората.
На Сестрата ѝ бяха необходими само две секунди, за да вземе решение.
— Почакай малко! — Непознатият спря. — Добре. Ще дойдем с теб, господин…
Онзи обаче отново тръгна по посока на гъстата гора.
Нямаха друг избор, освен да побързат да го настигнат. Арти погледна през рамо. Страхуваше се, че още дебнещи хищници ще изскочат зад гърба му. Ребрата го боляха, където го удари звярът, а краката си чувстваше като къси парчета мека гума. Двамата със Сестрата навлязоха в гората след мъжа със ски маската и оставиха магистралата на смъртта зад себе си.
31
От сгъстяващата се алена мрачина започнаха да се появяват силуетите на безлични едноетажни сгради и тухлени къщи. „Град — помисли си Джош. — Благодаря на Бога!“
Вятърът продължаваше да го блъска силно в гърба, но след близо осемте часа вървене вчера и поне петте часа днес му идеше да се срине на земята. През последните два часа носеше изтощеното дете в ръцете си и краката му се бяха схванали. Стъпалата му бяха целите в мехури и в кръв в обувките, които се бяха скъсали по шевовете. Смяташе, че изглежда като зомби или като чудовището на Франкенщайн, което носеше припадналата героиня в ръце.
Прекараха миналата вечер на завет до един преобърнат пикап. Наоколо бяха разпръснати бали със слама, които Джош използва, за да построи импровизирано убежище, в което да опазят телесната си топлина. Въпреки това седяха в средата на нищото, заобиколени от пустош и мъртви полета, и с нежелание очакваха появата на първата светлина, защото знаеха, че трябва да потеглят отново.
Мрачният град — в който тук-там бяха разхвърлени няколко обрулени от вятъра сгради и не много на брой просторни къщи, разположени на покрити с пепел имоти — ги зовеше да продължат напред. Джош не видя никакви автомобили, нито пък следа от светлина или живот. Имаше бензиностанция на „Тексако“ с една бензиноколонка и автосервиз, чийто покрив се беше срутил. Един знак плющеше на вятъра и се мърдаше напред-назад на пантите си. На него пишеше „Железария и фуражи Тъкър“, но витрината на магазина беше счупена и мястото изглеждаше празно като бюфета на майка Хъбард21. Един малък ресторант също се беше срутил, с изключение на табелата му, която обещаваше „ЧУДЕСНА ХРАНА!“ Всяка следваща крачка беше истинско упражнение по агония за Джош, докато вървеше между срутените сгради. Забеляза, че десетки книги с меки корици са разхвърлени в прахта около него. Страниците им плющяха дивашки в неспокойните ръце на вятъра. Той погледна вляво и видя останките от малка дъсчена постройка с нарисувана на ръка табела, на която пишеше „ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА СЪЛИВАН“.