Разнесоха се изстрели. Муле се обърна и побягна по паркинга, сякаш се бореше за одеялото от рози на „Кентъки Дерби“. Убиец ги последва, като направо ореше през бурята.
Суон хвана коня за гривата, за да го направлява, но той вече беше определил посоката им. Бързо се отдалечиха от „К-Март“ и от мъртвия град Матисън през дъжда по една магистрала, която се простираше напред в мрака.
На все по-намаляващата светлина от супермаркета на ненормалниците видяха пътна табела, на която пишеше „Добре дошли в Небраска, щатът на царевицата“. Минаха бързо покрай нея и Суон не успя да я прочете. Вятърът духаше в лицето ѝ, докато държеше Ревльото в една ръка и гривата на Муле в другата. Имаше чувството, че оставят огнена пътека след себе си и море от искри.
— Мисля, че вече не сме в Канзас!25 — провикна се Суон.
— Напълно си права! — отвърна Джош.
Продължиха напред в бурята към нови хоризонти. На две минути след тях ги следваше териерът.
43
Един вълк с жълти очи се стрелна пред пикапа.
Пол Торсън инстинктивно натисна спирачката и автомобилът поднесе опасно надясно, като за малко пропусна изгорялата останка на голям камион и един „Мерцедес Бенц“ в средата на западното платно на магистрала 80, докато износените гуми не намериха отново сцепление. Двигателят на пикапа ревеше и се давеше като старец, който сънува кошмар.
Стив Бюканън, който беше седнал отпред на пътническата седалка, насочи цевта на магнума през цепнатината на сваления си прозорец и се прицели, но преди да успее да стреля, животното изчезна отново в гората.
— Господи — каза той. — Тези шибаняци се появяват изневиделица. Това е самоубийствена мисия, човече!
Още един вълк прибяга пред пикапа им, все едно им се подиграваше. Пол можеше да се закълне, че копелето се ухили. Собственото му лице беше като от камък, докато си проправяше път между останките от превозни средства, но вътрешно го пронизваше леден страх, какъвто не познаваше. Не разполагаха с достатъчно куршуми, които да удържат вълците, когато времето настъпеше. Хората в този пикап щяха да очакват от него да им помогне, но той щеше да ги предаде. „Страхувам се. О, мили боже, изплашен съм.“ Вдигна бутилката с „Джони Уокър“ с червен етикет, която стоеше между него и тийнейджъра, отвинти капачката със зъби и отпи глътка, от която очите му се насълзиха. Подаде я на Стив, който също си пийна малко за кураж.
Пол погледна стрелката за горивото за стотен път през последните пет минути. Тя беше на три деления от голямото червено „П“. Минаха покрай две бензиностанции през последните двадесет и пет километра и най-лошите му кошмари се сбъднаха. Едната от тях беше изравнена със земята, а на другата висеше табела, на която пишеше: „НЯМА БЕНЗИН, НЯМА ОРЪЖИЯ, НЯМА ПАРИ, НЯМА НИЩО“.
Пикапът си проправяше път на запад под оловносивото небе. Магистралата представляваше гробище от смачкани автомобили и замръзнали, нагризани от вълците трупове. Пол забеляза, че десетина от зверовете ги преследваха. „Чакат да слезем от пикапа и да тръгнем пеша. Надушват, че резервоарът е на път да пресъхне. Майка му стара, защо напуснахме хижата? Там бяхме в безопасност! Можехме да останем…“
Завинаги ли?, зачуди се той.
Един силен порив на вятъра блъсна пикапа отстрани и го разтресе чак до мокрите гуми. Пръстите на Пол побеляха, докато се бореше с волана. Газта за печката беше свършила ден по-рано, а по-предния Арти Уиско започна да кашля кръв. Хижата беше на тридесет и два километра зад тях. Бяха минали точката, от която нямаше връщане назад и всичко около тях беше пусто и сиво като пръстите на гробар. „Не трябваше да слушам тази луда жена! — помисли си Пол и взе бутилката от Стив. — Всички ще умрем заради нея!“
— Самоубийствена мисия, човече — повтори младежът и на изгореното му лице се появи крива усмивка.
Сестрата седеше до Арти в каросерията на пикапа. Двамата бяха защитени от вятъра от одеяло. Клошарката държеше пушката на Пол. Той я беше научил как да я зарежда и да стреля с нея и ѝ каза да отнесе всеки вълк, който се приближи прекалено много. Петнадесетината звяра, които ги следваха, само се прокрадваха между останките, така че засега реши да не хаби патроните.
До тях, също завити с одеяло, бяха семейство Рамзи и старецът, който беше забравил името си. Той стискаше късовълновото радио, макар батериите му да се бяха изтощили преди няколко дни. Сестрата чуваше агонизиращото дишане на Арти над врявата, която вдигаше двигателят. Спътникът ѝ се стискаше за ребрата. Устните му бяха червени от кръвта, а лицето му беше изкривено от болка. Единственият му шанс за оцеляване беше да намерят някаква медицинска помощ. Клошарката не беше стигнала толкова далеч с него, за да го остави да умре без борба.