— Казвам се Ръсти Уедърс — представи се мъжът. — А сега ми кажете кои, да го вземат мътните, сте вие и как стигнахте дотук?
— Аз се казвам Джош Хъчинс, а това е Суон Прескот. Не сме яли и пили нищо от три дни. Можеш ли да ни помогнеш?
Ръсти Уедърс кимна към пластмасовата туба.
— Обслужете се сами. Това е вода от една рекичка на двеста метра от железопътните линии. Не знам колко е чиста, но я пия от… — Мъжът се намръщи, отиде до стената и опипа резките, които беше изрязал с ножчето си. Прокара пръст през тях. — Четиридесет и един дни, плюс-минус.
Джош отвори тубата, помириса съдържанието ѝ и колебливо отпи. Водата беше мазна, но иначе нищо ѝ нямаше. Пи отново и я подаде на Суон.
— Единствената храна, която ми остана, е „Грейви Трейн“ — каза Ръсти. — Един приятел и съпругата му правеха номер с кучета. Френски пудели, които скачаха през обръчи. — Ръсти пльосна каубойската си шапка върху червената перука, издърпа сгъваемия стол към себе си, обърна го и седна върху него с кръстосани на облегалката му ръце. — Мина доста време от случилото се, казвам ви. В един момент влакът се движеше съвсем нормално, а в следващия небето заприлича на вътрешността на мина и вятърът започна да събаря вагоните. Имали сме торнада в Оклахома, но проклет да съм, ако това не беше дядо им на всичките! — Мъжът поклати глава при този спомен. — Имате ли цигари?
— Не. Съжалявам.
— Мамка му! Човече, точно сега с удоволствие бих изял дори стек от тях! — Ръсти присви очи и огледа внимателно Джош и Суон. — Вие двамата приличате на прегазени от десетки брахмани26. Ранени ли сте?
— Не — отвърна гигантът.
— Какво става там навън? По тези линии не е минавал влак вече четиридесет и един дни. Прахта просто продължава да се сипе. Какво се е случило?
— Ядрена война. Мисля, че бомбите паднаха навсякъде. Вероятно са ударили първо градовете. След видяното досега не мисля, че е останало много.
— Да. — Ръсти кимна с празен поглед. — Предположих, че се е случило нещо такова. Няколко дни след катастрофата аз и няколко от другите решихме да потърсим помощ. Е, тогава прахта беше много по-гъста и вятърът по-силен. Изминахме около петнадесет метра, преди да се върнем обратно. Затова останахме и зачакахме. Но бурята не отмина и никой не дойде. — Мъжът се загледа в прозореца. — Ники Риналди — укротителят на лъвове — и Стан Тембрело решиха да последват железопътните линии. Това беше преди месец. Лирой не беше в състояние да върви, затова двамата с Роджър останахме при него. Ние бяхме клоуните, разбирате. Тримата мускетари. О, какво шоу правехме само! Наистина карахме хората да се смеят здраво! — Очите на Ръсти се напълниха със сълзи и мина известно време, преди да заговори отново.
— Е — каза най-накрая той, — аз и другите, които останахме, започнахме да копаем гробове. Катастрофата изби много хора, а и навсякъде се валяха мъртви животни. Нагоре по линиите лежи мъртъв слон, но вече е изсъхнал. Човече, не можете да си представите как вонеше! Но кой, да го вземат мътните, е достатъчно силен, че да изкопае гроб за слон? Циркът вече си има собствено гробище недалеч оттук. — Ръсти кимна вяло вдясно. — Недалеч от линиите пръстта е по-мека. Успях да намеря някои от нещата си и се преместих тук при Лирой, Роджър и някои от останалите. Намерих си дървената кутия с гримовете. — Мъжът докосна приличащия на ковчеже предмет с пълзящите по него гущери. — Намерих си и магическото яке. — Той посочи с пръст към закачалката, на която бяха закачени и други дрехи. — Не бях лошо ранен. Имах много синини и това. — Ръсти вдигна голямата си горна устна, за да покаже мястото, на което липсваше един преден зъб. — Но иначе бях добре. След това… всички започнаха да умират.
Мъжът стоеше и гледаше свещта.
— Това беше най-лошото. Хората, които на единия ден бяха добре, на следващия умираха. Една нощ… — Очите му се навлажниха като замръзнало езеро заради прииждащите спомени. — Една нощ всички бяхме заспали, но аз се събудих, защото ми стана студено. Печката гореше и във вагона беше топло… но целият треперех. Кълна се в Бог… знаех, че сянката на Смъртта беше тук и обикаляше от човек на човек, за да си избере кой да е следващият, който да вземе със себе си. Онова нещо направо смрази костите ми, когато мина покрай мен… и не след дълго си тръгна. На следващия ден Роджър беше починал с отворени очи. А само ден по-рано разказваше вицове. Знаете ли какво предложи лудият Лирой. Той каза: „Ръсти, хайде двамата с теб да нарисуваме щастливо лице на това коп’ле, преди да го изпратим!“. Така и направихме… но не беше неуважителен жест, о, не! — Мъжът поклати глава. — Обичахме този стар нехранимайко. Просто му направихме онова лице, с което се чувстваше най-добре. След това двамата с Еди Роско го отнесохме и го погребахме. Струваше ми се, че съм помогнал за изкопаването на сто гроба за една седмица, докато не останахме само аз и Лирой. — Ръсти се усмихна вяло и погледна покрай Суон и Джош към ъгъла. — Изглеждаш добре, стари приятелю! По дяволите, смятах, че аз ще съм този, който ще си отиде заедно с първите!