Суон заобиколи каруцата и отиде при Муле, за да успокои стария кон като нежно загали носа му. Той продължи да издава изплашени и обезпокоени звуци.
— По-добре влез вътре — каза ѝ Джош. — Вятърът отново се усилва.
Тя тръгна към него, но спря, когато Ревльото попадна на нещо твърдо в калта. Наведе се внимателно, опипа нещото и го вдигна. Беше тъмното овално огледало, което някой беше изтървал. „Вълшебното огледало“, помисли си Суон, докато се изправяше. Беше минало доста време, откакто за последно се огледа в него. Избърса калта в крачола на дънките си и го вдигна пред себе си, като го държеше за дръжката с двете гравирани маски, които гледаха в различни посоки.
— Какво е това? — попита Арън. — Можеш ли да се видиш в него?
Суон видя единствено тъмните очертания на главата си и си помисли, че наистина прилича на презряла кратуна. Отпусна ръка до тялото си… и в същия миг нещо се появи в огледалото. Тя отново го вдигна и го завъртя, за да го насочи в друга посока. Търсеше светлината, но не успя да я намери. След това се премести с тридесет сантиметра вдясно и затаи дъх.
На по-малко от три метра зад нея стоеше фигурата, която държеше светещия стъклен пръстен… вече беше близо, много близо. Суон все още не можеше да види чертите на лицето ѝ. Въпреки това усещаше, че нещо с лицето ѝ не е наред. То беше изкривено и деформирано, но не като нейното. Помисли си, че фигурата принадлежи на жена, заключение, което си направи от самата ѝ стойка и облекло. Толкова близо, толкова близо… макар че Суон знаеше, че ако се обърне, няма да види нищо зад себе си освен бараките и алеите.
— В каква посока е обърнато огледалото? — попита тя.
— На север — отвърна Джош. — Дойдохме от юг. По този път. — Той посочи противоположната посока. — Защо? — Нямаше представа какво вижда Суон, когато погледнеше в това чудо. Всеки път, когато я попиташе, тя вдигаше рамене и оставяше огледалото. Но то винаги му беше напомняло за един стих, който майка му обичаше да чете от Библията: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице“30.
Фигурата със светещия пръстен не се беше намирала толкова близо досега. Понякога беше толкова далеч, че светлината не беше нищо повече от искра в стъклото. Суон не знаеше коя е тя и какво представляваше стъкленият пръстен, но смяташе, че и двете са много важни. Сега жената се намираше близо, по нейна преценка беше някъде на север от Мерис Рест.
Тъкмо щеше да отговори на Джош, когато лицето с прокажената, подобна на пергамент кожа, изникна над лявото ѝ рамо. Чудовищната мутра изпълни цялото огледало, устата ѝ се ухили със сивите си устни, а на челото ѝ се появи алено око с абаносова зеница. На бузата ѝ, подобно на рана, се отвори втора уста с остри зъби, които изпъкнаха напред, сякаш за да ухапят Суон по врата.
Момичето се обърна толкова бързо, че тежестта на главата ѝ едва не я завъртя като пумпал.
Пътят зад нея беше пуст.
Суон свали вълшебното огледало. Достатъчно се взира в него за днес. Ако онова, което ѝ показваше, беше истина, то фигурата със светещия стъклен пръстен беше много близо.
Но още по-близо беше създанието, което ѝ приличаше на Дявола от картата „Таро“ на Леона Скелтън.
Джош изпрати с поглед Суон, която мина по пътеката от плочки до бараката на Глори Боуен, и погледна на север. Всичко беше спокойно и пусто, само димът от комините се издигаше нагоре и биваше разкъсван от вятъра. Гигантът погледна отново каруцата и поклати глава. Знаеше, че Муле ще се справи с всеки, който опиташе да го открадне, а и вече нямаше нищо друго за крадене.
— Там беше всичката ни храна — каза по-скоро на себе си той. — Дори последната трохичка!
— О, знам едно място, на което можеш да хванеш много големи парчета — сподели Арън. — Само трябва да знаеш къде са и да ги улавяш бързо.
— Какво да улавям бързо?
— Плъхове — отвърна момчето, сякаш всеки глупак знаеше, че повечето хора в Мерис Рест оцеляваха именно по този начин през последните години. — Това ще вечеряме тази вечер, ако смятате да останете.
Джош преглътна трудно, макар да не можеше да отрече, че познава добре вкуса на месото от плъх.
— Надявам се да имате сол — каза той и последва Арън по стъпалата. — Обичам месото доста солено.
Точно преди да стигне до вратата, кожата на врата му настръхна. Чу Муле да пръхти и да цвили, и отново погледна пътя. Имаше неприятното усещане, че го наблюдават… не, беше нещо повече от това. Имаше чувството, че му правят дисекция.