— Ще ви изрецитирам нещо — съобщи госпожица Една Мерит с толкова сух глас, че пред него дори прахта изглеждаше влажна. Тя огледа целия клас, за да се увери, че учениците внимават, и зачете: „Ето, тук е Беладона, феята от скалите,/ феята на ситуациите./ Ето човека с трите жезъла, ето Колелото,/ ето едноокия търговец, а тая карта,/ която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб,/ но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам/ Обесения. Пазете се от смърт във вода.“35 — Когато приключи, учителката обяви, че целият клас ще направи проучване върху някои аспекти от поемата „Пуста земя“ на Т. С. Елиът, малка част от която току-що беше прочела.
Роланд изкара шестица на доклада. Госпожица Една Мерит беше написала с червен химикал на първата страница: „Отлично — ученикът показва интерес и интелигентност“. Според него това само доказваше, че е изпипан лъжец. Обзалагаше се, че сега госпожица Една се беше превърнала в скелет. Роланд тръгна през паркинга. Със сигурност червеите я бяха изяли отвътре навън.
Две неща му бяха направили много силно впечатление. Първо, брат Тимъти беше луд и водеше Американското братство към Западна Вирджиния в търсене на един трескав сън, и, второ, имаше някой в Уоруик Маунтин, който се наричаше Бог и рецитираше поезия. Може би разполагаше с книги или други четива. Но Роланд си спомни нещо странно, което беше казал брат Гари в Сътън:
— Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.
„Черна кутия и сребърен ключ — помисли си Роланд. — Какво означава това?“
Пусна бинокъла и ремъкът на врата му се опъна. Заслуша се в музиката на чуковете. След това се обърна и погледна зад лагера, където се строеше творението на Алвин Мангрим на светлината от кладите на около километър и половина от настоящото му местоположение и далеч от полезрението на часовите на Братството. Работата продължаваше вече три дни и три нощи. Полковник Маклин беше осигурил всичко, от което Мангрим се нуждаеше. Роланд не го виждаше през валящия сняг, но знаеше какво е. Едно много просто проклето нещо. Никога не би се сетил за него, но дори да го беше направил, нямаше представа как да го създаде. Не харесваше и нямаше доверие на Алвин Мангрим, но трябваше да признае, че човекът беше умен. Ако подобно нещо вършеше работа на една средновековна армия, то със сигурност щеше да свърши работа и на Армията на съвършенството.
Роланд беше наясно, че Спасителя се е поизнервил от чакането на следващото нападение. Вероятно хората му пееха силно и ясно песните си…
Изгаряща болка проряза лицето му и той притисна длани в бинтовете. От устните му се изтръгна стенание. Имаше чувството, че главата му ще експлодира. Усети под пръстите си как образуванията мърдат и се издуват навън, сякаш под тях се опитваше да изригне вулкан. Олюля се от болката и обзелия го ужас, когато цялото му лице се изду навън и едва не разкъса бинтовете. Роланд френетично занатиска с длани лицето си, за да не се разпадне. Сети се за счупените парчета на възглавницата на Краля и онова, което се разкри под тях, и изхлипа като дете.
Болката отшумя. Образуванията под бинтовете спряха да се движат. В следващия миг всичко свърши и той отново беше добре. Лицето му не се беше разпаднало. Беше добре. Този път болката не беше продължила толкова дълго, колкото обикновено. Случилото се с полковник Маклин беше много шантаво, каза си Роланд. Това нямаше да се случи с него. Нямаше проблем да носи тези бинтове до края на живота си.
Изчака, докато спре да трепери. Никой не биваше да го вижда такъв. Все пак беше офицер. Тръгна бързо през лагера към караваната на полковника.
Маклин беше седнал зад бюрото си и четеше доклада на капитан Сатърли относно колко гориво и муниции бяха останали. Запасите бързо се стопяваха.
— Влизай — провикна се той, когато Роланд почука. Капитанът влезе и полковникът му нареди да затвори вратата.
Роланд застана пред бюрото и зачака Маклин да го погледне… макар че се страхуваше. Скелетоподобното лице с издадените скули и откритите вени и мускули го караше да прилича на ходещ мъртвец.
— Какво искаш? — попита полковникът, зает със своите безмилостни числа.
— Почти е готова — отговори капитанът.
— Машината ли? Да. Какво за нея?
— Ще нападнем, когато е готова, нали?
Маклин остави молива си.
— Точно така. Ако получа разрешението ви за атака, капитане.
35
Откъсът е от поемата „Пуста земя“ (1922) на Т. С. Елиът. Преводът е на Цветан Стоянов (1993).