— Ти си луд! Не го слушай, скъпа. Обзалагам се, че точно в този момент някой пътува насам, за да ни изрови. — Дарлийн започна да люлее Суон като бебе.
— Не, госпожо. — Джош смяташе, че няма смисъл да се преструват. — Не мисля, че някой скоро ще дойде да ни изкопае. Онези неща, които полетяха от царевичното поле, бяха ракети. Ядрени ракети. Нямам представа дали някоя от тях избухна наблизо, но има само един отговор на въпроса защо тези проклети неща са излетели. Вероятно целият свят изстрелва ракетите си в този момент.
Жената се засмя. Смехът ѝ преливаше в истерия.
— Не се прави на много умен! Все някой е видял всичкия този огън! Ще изпратят помощ! Трябва да стигнем до Блейкман!
— Добре — отвърна Джош. Измори се да говори, а и хабеше ценен въздух. Пропълзя на известно разстояние от жената и си намери местенце, в което да побере тялото си. Тормозеше го ужасна жажда, но също така трябваше да се облекчи. По-късно, помисли си той. Сега беше прекалено изморен, за да помръдне. Болката отново се влошаваше. Съзнанието му се отнесе далеч от мазето на Поу-Поу, отвъд изгорените царевични ниви, към онова, което беше останало от света, ако наистина беше започнала Третата световна война. Вероятно всичко беше свършило вече. Руснаците бяха завладели Америка или американците бяха навлезли в Русия. Замисли се за Роуз и за момчетата. Дали бяха живи, или мъртви? Може би никога нямаше да узнае. — О, Господи — прошепна в мрака, сви се на топка и се взря в нищото.
— Ох… ох… ох… — пелтечеше и се давеше Поу-Поу. — Гофърът11 е в дупката! Ейми! Къде са ми пантофите?
Момиченцето издаде поредния болезнен хлип и Джош стисна зъби, за да не изпищи от яд. „Такова красиво дете — помисли си той. — А е на път да умре… като всички нас. Вече сме в гробовете си. Легнали сме и чакаме.“
Имаше чувството, че е свален на ринга от опонент, с когото не е планирал да се бори. Почти чуваше ръката на рефера да удря върху тепиха, докато отброява: Едно… две…
Джош вдигна рамене. Не беше преброил до три. Щеше да го направи, но не успя.
Отнесе се в мъчителен сън под акомпанимента на болката на детето, която като че ли беше обладала душата му.
14
— Дисциплина и контрол — каза Войника сянка с глас, който плющеше като колан по краката на малко момче. — Тези две неща правят един мъж такъв. Помни… помни…
Полковник Джеймс Маклин се беше свил в калната яма. На пет-шест метра над него се процеждаше ивица светлина, която преминаваше през земята и края на гофрирания метален лист, който покриваше шахтата. Разстоянието беше достатъчно, за да пусне мухите вътре. Те бръмчаха в кръг около лицето му и се стрелкаха към мръсотията около него. Не помнеше от колко време беше тук долу; чарлитата12 идваха веднъж на ден и освен ако не се заблуждаваше, беше в ямата вече тридесет и девет дни. Може би идваха по два пъти на ден и в такъв случай изчисленията му нямаше да са верни. Възможно беше също така да пропускат ден или два. Може би идваха по три пъти в един ден и след това пропускаха по два дни. Може би…
— Дисциплина и контрол, Джимбо. — Войника сянка беше седнал с кръстосани под него крака до едната от стените на ямата, на около метър и половина от него. Беше облечен в камуфлажна униформа, а изпитото му и реещо се лице беше боядисано в зелена и черна боя. — Стегни се, войнико.
— Слушам — отвърна Маклин. — Стягам се. — Той вдигна кльощавата си ръка и прогони мухите.
Разнесе се чукане. Полковникът изскимтя и се притисна в стената. Чарлитата бяха отгоре му и удряха метала с бамбуковите си пръчки и дървените си палки. Звукът ехтеше ли, ехтеше в ямата и накара Маклин да запуши уши с ръце. Чукането продължи, като ставаше все по-силно, и на него му се прииска да изпищи.
— Не — предупреди го Войника сянка, чиито очи приличаха на кратерите на Луната. — Не им позволявай да те чуят да пищиш.
Маклин стисна шепа кал и я натъпка в устата си. Войника сянка беше прав. Войника сянка винаги беше прав. Чукането спря и металният лист беше дръпнат на една страна. Мътна светлина прободе очите на полковника. Виждаше ги там горе, наведени над ямата и хилещи се насреща му.
— ’Ковник Макрийн! — провикна се един от тях. — Гладен ли си, ’ковник Макрийн?
Устата на Маклин беше пълна с кал и мръсотия. Той кимна и се изправи като молещо за парченце храна куче.
— Внимателно — прошепна Войника сянка. — Внимателно.
12
Чарлита — така американците са наричали виетнамските войници по време на Виетнамската война.