— Хайде. Трябва да ми я дадете. — Той погледна през рамо към другия полицай, който хвърляше сигнални ракети около катастрофиралата преобърната кола. — Тя не е на себе си. Подушвам и алкохол. Ще се наложи да дойдеш да ми помогнеш.
След малко двамата протягаха ръце към нея, двамата демони в жълти дъждобрани се опитваха да вземат бебчето ѝ. Тя се сви и им се противопостави, като се разпищя:
— Не! Няма да ви я дам! Няма да ви позволя да я вземете! — Но когато гръмотевицата заповяда: Дай я, грешнице, дай я, и тя изрева и си запуши ушите, за да не чува гласа на възмездието, те ѝ отнеха бебчето.
От ръката на момиченцето падна стъклен глобус — от онези, в които имаше малка снежна сцена, макет на село в приказна страна.
— Мамо — спомни си, че ѝ каза детето развълнувано, — виж какво спечелих на партито! Аз най-добре забих опашката на магаренцето!
Детето беше разклатило глобуса и за момент — само за момент — майка му беше отместила поглед от пътя, за да фокусира размазаното си зрение в красивата сфера, в която заваля сняг над покривите на едно далечно и перфектно място.
Наблюдаваше на забавен каданс как стъкленият глобус пада и изпищя, защото знаеше, че ще се пръсне на асфалта, а когато това станеше, всичко щеше да е изгубено и унищожено.
Глобусът падна пред нея и когато се счупи на хиляди блестящи парчета, тя спря да пищи и простена.
— О — прошепна. — О… не.
Сестра Крийп се загледа в мъртвото дете в ръцете на жената от испански произход. „Моето малко момиченце е мъртво — спомни си тя. — Бях пияна и отидох да я взема от рожден ден. Влязох в една канавка. О, Господи… о, мили боже. Грешница. Пияна, зла грешница. Аз я убих. Аз убих малкото си момиченце. О, Господи… о, Господи, прости ми…“
Очите ѝ се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по бузите ѝ. В главата ѝ полетяха частици спомени като мъртви листа на силен вятър: побеснелият ѝ от ярост съпруг, който я ругаеше и ѝ каза, че никога вече не иска да я вижда, собствената ѝ майка, която я гледаше с отвращение и съжаление и ѝ обясняваше, че никога не е трябвало да ражда дете, докторът в санаториума, който кимаше и си гледаше часовника, коридорите на болницата, където гротескови, тътрещи се и луди жени говореха, пищяха и се биеха за гребени, и високата ограда, която прескочи посред нощ и в силен сняг, за да стигне до гората от другата ѝ страна.
„Малкото ми момиченце е мъртво — помисли си тя. — Мъртво и забравено преди много време.“
Сълзите едва не я ослепиха, но виждаше достатъчно ясно, за да знае, че малкото ѝ момиченце не беше страдало като това в ръцете на жената от испански произход. Нейното беше положено в гроб под сянката на дърво на върха на хълм. В това щеше да почива завинаги в студено и влажно мазе в града на мъртвите.
Испанката вдигна глава и погледна Сестра Крийп с обладаните си очи. Примига и бавно се пресегна през дъжда, за да докосне бузата на по-възрастната жена. Една сълза се задържа за секунда на върха на пръста ѝ, преди да падне от него.
— Дай мия — прошепна Сестра Крийп. — Аз ще я взема.
Жената от испански произход погледна отново трупа с копнеж. Тогава сълзите потекоха от очите ѝ и се сляха с черния дъжд на лицето ѝ. Тя целуна мъртвото дете по челото, прегърна го силно за момент… и подаде малкото трупче на Сестра Крийп.
Клошарката взе тялото, все едно получаваше подарък, и понечи да се изправи.
Испанката обаче се протегна отново, докосна раната във формата на разпятие на врата ѝ и каза учудено:
— Bendito. Muy bendito.15
По-възрастната жена се изправи. Испанката бавно изпълзя от водата и легна на пода, където се сви на кълбо. Цялата трепереше.
Джак Томачек взе трупа от Сестра Крийп и потъна в мрака.
— Не знам как, но го направи — каза Бет и се наведе, за да предложи на жената от испански произход бутилката с джинджифилова бира. Тя я взе от нея и я довърши.
— Господи — каза Арти Уиско, който беше застанал зад Сестра Крийп. — Току-що осъзнах… че дори не знам как се казваш.
— Името ми е… — „Какво е? — зачуди се тя. — Какво ми е името? Откъде съм? Къде е онова сенчесто дърво, под което е положено малкото ми момиченце?“ Не се сети за нито един от отговорите. — Можете да ме наричате… — Поколеба се. „Аз съм клошарка — помисли си тя. — Не съм нищо повече от клошарка без име и нямам представа накъде отивам… но поне знам как стигнах дотук.“ — Сестрата — завърши тя. — Можете да ме наричате… Сестрата.