Клошарката му го подаде. Арти го взе и пулсирането на скъпоценните камъни веднага промени скоростта и ритъма си според неговото сърцебиене. Той поклати изумен глава. Очите му бяха оцветени в цветовете на дъгата.
— Много ми е приятно да държа това нещо. Имам чувството… че красотата на света все още не е умряла. — Продавачът на обувки прокара пръсти по стъклените шипове и направи кръгче с показалеца си над един смарагд с размерите на голям бадем. — Толкова е зелен — прошепна той. — Толкова е зелен…
Арти помириса чистия и свеж аромат на борова гора. Държеше сандвич в ръцете си — пастърма върху ръжен хляб с пикантна горчица. Точно както го харесваше. Изненада се, вдигна поглед и видя наоколо зелени гори и смарагдови ливади. До него имаше охладител с бутилка вино и напълнена с питието хартиена чаша на една ръка разстояние. На масата, на която седеше, беше сложена зелена покривка на райета. Върху нея беше отворена плетена кошница, от която се подаваше изобилие от храна. „Сънувам — помисли си Арти. — Господи… сънувам с отворени очи!“
Но след малко видя ръцете си… изгорени и на мехури. Все още носеше дебелото си палто и червената си пижама. Твърдите му черни обувки с остри върхове също бяха на краката му. Но вече не изпитваше болка, слънцето беше ярко и топло, а боровата гора беше галена от копринен бриз. Чу да се затръшва врата на кола. На десетина метра от него беше паркиран червен тибърд18. Една висока и усмихната млада жена с къдрава кестенява коса вървеше към него. Тя държеше транзисторно радио, по което звучеше песента Smoke Gets in Your Eyes19.
— Времето надмина всичките ни очаквания, нали? — попита младата жена и разлюля радиото.
— Хм… да — отвърна зашеметен Арти. — Така е. — Никога досега не беше помирисвал толкова чист и свеж въздух. И този тибърд! Господи, помисли си той. На антената на автомобила висеше лисича опашка! Спомни си това возило! То беше най-добрата и най-бързата кола, която беше притежавал някога и… „Почакай малко — каза си Арти, докато гледаше приближаващата го млада жена. — Я чакай малко! Какво, по дяволите, е…“
— Пий си виното — предложи тя. — Не си ли жаден?
— Хм… аха. Да, жаден съм. — Арти вдигна чашата и изпи съдържанието ѝ на три глътки. Гърлото му изгаряше от жажда. Протегна чашата, за да получи още и го изпи също толкова бързо. Накрая погледна в нежните сини очи на жената, видя овалното ѝ лице и разбра коя е; но не можеше да бъде! В онзи следобеден пикник, в който я помоли да се омъжи за него, тя беше на деветнадесет години.
— Втренчил си се, Арти — каза му закачливо жената.
— Съжалявам. Просто… Имам предвид, че отново си млада, а аз стоя тук като пържен картоф в червена пижама. Искам да кажа… че това не е правилно.
Тя се намръщи, сякаш не можеше да разбере за какво ѝ говори.
— Ама че си глупчо. Не ти ли харесва сандвичът?
— Да. Разбира се, че ми харесва. — Арти отхапа от него, като очакваше да се разтвори като мираж между зъбите му, но усети вкуса на пастърмата и ако това наистина беше сън, то ядеше най-вкусния проклет въображаем сандвич на света! Наля си трета чаша вино и я гаврътна развеселен. Сладкият и чист аромат на боровата гора изпълваше въздуха и той вдиша дълбоко от него. Вторачи се в зелените дървета и ливадите и си помисли: „Господи, о боже мой, хубаво е човек да е жив!“
— Добре ли си?
— А? — Гласът го стресна. Примига и пред очите му се появи осеяното с мехури лице на Сестрата. Стъкленият пръстен все още беше в ръцете му.
— Попитах те дали си добре — повтори клошарката. — Зяпаш това нещо вече повече от половин минута. Просто стоиш и се пулиш насреща му.
— О. — Арти видя кладата, лицата на Бет и Испанката и разрушените стени на сградата. „Нямам представа къде отидох — помисли си той, — но отново се върнах.“ Въобрази си, че все още може да усети вкуса на пастърмата, пикантната горчица и виното в устата си. Просто се чувстваше малко замаян, сякаш беше пил прекалено много и прекалено бързо. Стомахът му обаче беше пълен и вече не беше жаден. — Да, добре съм. — Пръстите му си поиграха още известно време със стъкления пръстен и накрая го върна на Сестрата. — Благодаря ти — каза ѝ.
Тя го взе. За момент ѝ се стори, че помирисва… какво? Алкохол? Слабият мирис бързо се изпари. Арти Уиско се отпусна и се оригна.
— Може ли да го поддържа? — попита Бет. — Ще внимавам с него. — Взе го от ръцете на Сестрата, а Испанката му се възхити иззад рамото ѝ. — Напомня ми за нещо. Нещо, което съм виждала — каза секретарката. — Но не мога да се сетя какво. — Вторачи се през стъклото в проблясъците на топаз и диаманти. — О, Господи, имаш ли представа колко може да струва?
18
Прякор на „Форд Тъндърбърд“, който се произвежда от 1955 до 1997 г. и след това от 2002 до 2005 г.