— Не планирам скоро да умра. Мисля, че Арти иска да отиде в Детройт. Ще го последвам дотам.
— А след това? Какво ще стане, когато стигнете до Детройт?
Сестрата сви рамене.
— Както вече споменах, не планирам да умирам. Ще продължа напред, докато мога да вървя.
— Никой не планира да умира — отвърна Халанд. — Някога бях оптимист, преди много-много време. Вярвах в чудеса. Знаеш ли какво се случи? Остарях. И светът стана по-зъл. Служех на Бог и вярвах в него с цялото си сърце и с всяка капка вяра, която се криеше в тялото ми. — Очите на свещеника леко се присвиха, сякаш гледаше към нещо далечно от другата страна на огъня. — Както казах, това беше преди много време. Тогава бях оптимист… сега предполагам, че съм опортюнист. Много съм добър в преценката накъде духа вятърът… и трябва да призная, че преценявам Бог или силата, която познаваме като Бог, за много, много слаба. Като умираща свещ, заобиколена от мрак. Мрак, който приближава. — Халанд седеше, без да помръдне и наблюдаваше огъня.
— Не звучиш като свещеник.
— Вече не се чувствам като такъв. Аз съм просто един… изтощен човек в черен костюм с глупава и мръсна бяла якичка. Това шокира ли те?
— Не, не мисля, че мога да се шокирам вече.
— Добре. Тогава това означава, че ти също не си чак толкова голяма оптимистка вече, нали? — Халанд изсумтя. — Съжалявам. Предполагам, че не звуча като Спенсър Трейси20 в „Градът на момчетата“, нали? Но онези последни причастия, които дадох… те излизаха от устата ми като пепел и не можех да премахна този неприятен вкус от нея. — Погледът му се плъзна надолу към чантата отстрани на Сестрата. — Какво е това нещо, с което те видях миналата вечер? Онова стъкленото?
— Предмет, който намерих на Пето авеню.
— О. Може ли да го видя?
Сестрата извади стъкления пръстен от чантата си. Скъпоценните камъни, уловени в стъклото, избухнаха в пламенните цветове на дъгата. Отраженията затанцуваха по стените на стаята и озариха нейното и лицето на Дойл Халанд. Свещеникът си пое дълбоко въздух, защото за първи път виждаше добре предмета. Очите му се ококориха, а цветовете сияеха в зениците му. Той се протегна, за да го докосне, но дръпна ръка в последната секунда.
— Какво е това?
— Просто стъкло и скъпоценни камъни, които са се разтопили заедно. Но… миналата вечер, точно преди да се появиш, това чудо… направи нещо невероятно, което не мога да обясня. — Сестрата му разказа за Хулия Кастильо и за това, че успяха да разберат езиците си, докато бяха свързани чрез стъкления пръстен. Халанд я слушаше изключително внимателно. — Бет каза, че това чудо е вълшебно. Не съм сигурна дали е така, но знам, че е много странно. Само като го погледна, и пулсът ми се ускорява. И начинът, по който сияе… Нямам представа какво е, но съм адски сигурна, че няма да го изхвърля.
— Корона — каза тихичко мъжът. — Чух Бет да казва, че може да е корона. Прилича на тиара, нали?
— Предполагам, че си прав. Макар да не прилича особено на тиарите на витрината на „Тифани“. Имам предвид… че това чудо е криво и изглежда странно. Помня, че исках да се откажа от всичко. Исках да умра. След това го намерих и то ме накара да се замисля за… Не знам, предполагам, че е глупаво.
— Слушам те — прикани я Халанд.
— Накара ме да се замисля за пясък — продължи Сестрата. — Пясъкът е най-безполезното нещо на света, но виж в какво може да се превърне, когато попадне в правилните ръце. — Тя прокара пръсти по кадифената повърхност на стъклото. — Дори най-безполезното нещо на света може да бъде красиво. Просто е необходимо да използваш правилните щрихи. Докато гледах това красиво чудо и го държах в ръцете си, то ме накара да мисля, че и аз не съм чак толкова безполезна. Накара ме да искам да стана от задника си и да живея. Преди бях луда, но след като намерих това нещо… Вече не съм луда. Може би част от мен продължава да е, не знам, но искам да вярвам, че не всичката красота на света е мъртва. Искам да повярвам, че красотата може да бъде спасена.
— Не видях много красота през изминалите няколко дни — заяви Халанд. — Освен това чудо. Права си. То е един много, много красив боклук. — Той се усмихна вяло. — Или корона. Или каквото вярваш, че е.
Сестрата кимна и надникна в дълбините на стъкления пръстен. Нишките от благородни метали под стъклото проблясваха като искри. Пулсирането на един голям и тъмнокафяв топаз привлече вниманието ѝ. Усещаше погледа на Дойл Халанд върху себе си, чуваше пукането на огъня и бруленето на вятъра отвън, но кафявият топаз и хипнотичният му ритъм — толкова нежен и постоянен — изпълни зрението ѝ. „О — помисли си тя, — какво си ти? Какво си ти? Какво…“
20
Спенсър Бонавентчър Трейси (1900 — 1967) — американски театрален и филмов актьор, една от главните звезди на Златния век на Холивуд.