Дръпна за последен път от цигарата си. Не искаше да спира, за да настъпи угарката, затова я хвърли през отворения прозорец на ягуара, скръсти решително ръце пред гърдите и тръгна към двора на църквата, където автомобилът не можеше да я последва.
27
Не позволи това да му се отрази — не позволи да достигне до него. Направи, каквото беше казал, и му тегли чертата. Беше пропилял достатъчно от сутринта. С цигара между зъбите си сложи отново вратовръзката, провери резултата в огледалото, постави тъмните очила и измъкна мобилния си телефон от якето. Какво ли правеше в този момент Сунес? Седеше в стаята на старшия следовател, броеше минутите в очакване на неговата поява, за да може да му зададе някой и друг въпрос за Трейси Лам и Норфолк. Беше време да играят открито.
— Е?
— Е какво, Джак?
— Имаш ли да ми кажеш нещо?
— За какво? Твоите хора не са се върнали — доколкото знам, щяха да се обаждат направо на теб, нали така?
— Нещо друго?
— Джак, слушай, синко. Не обичам да се държа неприятно, но трябва да отговоря на имейла на един от шефовете, говоря по телефона с кмета на общината и между другото трябва да подготвя един-два доклада за случая, така че, с цялото ми уважение…
Младият мъж се отпусна назад на седалката, загледан в улицата с букови дървета, водеща към църковната собственост. Даниела не знаеше. Какво, по дяволите, беше…
— Джак? Не искам да ти затварям телефона, но…
— Добре, Дани. Би ли ме прехвърлила на Мерилия?
Криотос се съгласи да се свърже с Чамп и да премести часа за срещата. Чамп беше в Уест Енд — искаше да обядват заедно, така че ако Кафъри успееше да се добере до Сохо до два и половина, можеха да се срещнат там. Той насочи колата към магистрала M11: „Канъри Уорф“ се виждаше на хоризонта в продължение на почти цял час, докато наближаваше Лондон. Пристигна в Сохо в два и петнайсет, остави колата в скъп местен паркинг, влезе в един клон на своята банка и внесе трите хиляди лири в сметката си, после тръгна спокойно по Шафтсбъри авеню.
Чамп беше само на двайсет и четири години, но вече бе собственик на магазин за електроуреди някъде из улиците зад Чайнатаун.
— Знам кое е горе и кое — долу. Оправям се тук с лаоското си име, защото кръвта ми е почти изцяло китайска. — В миналото бе имал лека форма на акне, но косата му беше чиста и оформена с гел, беше елегантно облечен в гранитносив костюм на Армани и безупречни кожени обувки. — Оставят ме на мира, стига да не вдигам шум. Наясно съм с guanchi, нали разбираш.
Момчетата, които си правеха слънчева баня на Сохо Скуеър, вдигнаха глави, за да го видят, и Кафъри ги подмина.
Отидоха в един хубав италиански ресторант на Дийн стрийт: боядисани на ръка плочи от Амалфи по стените, бутилки „Стрега“ и „Амарето“, подредени в редици над главите на кухненския персонал. Джак си поръча риба и седна с гръб към прозореца, наблюдавайки как Чамп навива на вилицата си своите spaghetti alle vongole. Приведе се напред, докато се хранеше, за да не си накапе костюма с доматен сос.
— Когато се случи това, неизвестно откъде изникнаха всички онези добротворци, които опитваха да ми помогнат. Аз просто си траех. Работех, нали разбираш.
— Работеше ли?
— Когато се случи това. Той беше клиент.
— Клиент ли? — Кафъри се запита дали не беше станала грешка. — Но ти си бил само на…
— Почти на дванайсет, и той не ми беше първият. — Напъха спагетите в устата си и насочи вилицата към своя събеседник. — Вероятно искаш да кажа, че те са ми навредили? Мъжете? Но някои от тях имаха за мен повече време от собствената ми майка. Бил съм оставен в дом за една година, когато съм бил двегодишен. — Сдъвка и преглътна хапката. — Намирали ме в леглото ми с четвърт кило лайна в пелените, просто да лежа, дори без да се движа или да плача. — Нави нова порция спагети на вилицата си и я лапна. — Майка ми беше и все още си остава мръсница. — Дъвчейки, без да сваля очи от лицето на Кафъри, бръкна в джоба на сакото си и извади някаква хартийка. — Изнамерих го заради теб. — Беше смачкана, избледняла рекламка. — Ето как ме намери.
Аз съм на осемнайсет години, но в резултат на претърпяна злополука изглеждам само на десет. Обадете се…
Джак бутна хартията обратно към него по масата.
— Бил си на единайсет години и си пускал реклами?
— Даже тогава вече бях умна азиатска маймунка. Умовете ни работят бързо, както знаеш, придвижват се бързо през пропастите, които редник Джо21 не може да премине. Виж къде съм днес. И знаеш ли защо? Защото никога не съм имал някакви зависимости и пристрастявания като останалите. Тук се използваше масово метамфетамин, специалитетът на бизнесмена, можеш да ми вярваш. Аз обаче си пестях парите. — Размаха вилицата към Джак. — Казвам ти, че съм предимно китайско производство.