— Нищо, сър. — Но преди да сведе очи, Джак забеляза как той погледна за момент към Даниела — към разкопчаните горни копчета на ризата й, към отворената бутилка скоч. Кафъри бе свалил вратовръзката си, а обувките на Сунес стояха изоставени на пода край бюрото. — Нищо — повтори Логан, изчерви се и се обърна. — CRIS и местните.
Когато Джак затвори вратата и се обърна, Даниела беше подпряла лакти върху коленете си и бе отпуснала лице в дланите, и се смееше толкова силно, че раменете й се тресяха.
— Можеш ли да повярваш? — Вдигна очи. — Уф, хареса ми. Ха-а-ареса ми! Сваля ме плейбоят на столичната полиция. — Избърса мокрото си от сълзи лице. — Погледни ме! Само поглед е достатъчен, за да се ориентираш, но те пак имат нужда от компас и карта. Все едно в стаята влиза гигантска панда и те казват: „Да, изглежда като гигантска панда, мирише като гигантска панда, но не може да бъде гигантска панда. Какво ще прави тук една гигантска панда?“.
Кафъри усети, че се усмихва неволно. По-късно я спря, преди тя да излезе от офиса.
— Дани, благодаря ти. Знам, че заради мен закъсня за Полина, затова ти благодаря, че поговорихме.
Малката къща във викториански стил на Кафъри беше притихнала. Той паркира очукания си стар „Ягуар“ до черния „Фолксваген бийтъл“ на Ребека и влезе вътре, развързвайки вратовръзката си. Ребека беше все още будна въпреки късния час — от дневната в задната част на къщата се чуваше шум, в коридора беше захвърлен чифт зелени обувки с високи метални токове, а от вътрешната им страна се четяха, макар и вече поизбелели, думите „Миу Миу“. Джак поспря за момент, преди да отвори вратата, както правеше винаги напоследък, питайки се в какво настроение щеше да я завари.
Тя беше застанала в поза свещ върху дивана и се кискаше, вперила поглед в голите пръсти на краката си, които мърдаше енергично. Беше с шорти в цвят каки и с една от сивите му тениски, на възглавницата бе подпряна пиянски бутилка „Блавод“9, а в пепелника димеше тънка пура.
— Щастлива ли си?
— Ууупс!
Ребека свали рязко крака, изви се и му се усмихна. Изпълни го облекчение, като видя, че е спокойна. Почервеняла и пийнала, но в добро разположение на духа.
— Изглеждаш щастлива.
— Ъ-хъ. — Беше пуснала някакъв компактдиск и в стаята приглушено звучеше ария или нещо подобно. — Пияна.
— Пиянде такова. — Кафъри се наведе и я целуна. — Цял ден ти звъня.
Отиде в кухнята, закачи сакото си на вратата и извади любимото си „Гленморанджи“ и една чаша.
— Бях в Брикстън с неколцина финалисти на „Слейд“. Мислят, че съм Бог или нещо от този род.
— Безсрамие. — Джак събу обувките и се отпусна върху дивана, отпушвайки уискито. — Малка егоистка.
— Знам. — Тя събра косата си в подобие на дълга змия, преметна я през едното си рамо и се покатери върху Джак. Имаше хубави крака на гимнастичка — винаги леко загорели на слънцето, с цвят на сусамово олио.
— У-ух — беше признала веднъж Сунес, след половин бутилка скоч. — Тя е от жените, които усещаш право тук. В слабините.
— Видях по новините един познат. — Ребека постави ръце върху раменете му и го целуна по врата. — Само изотзад. Познах те, макар да беше гърбом. А тъй като беше ядосан, познах те и от разстояние.
Той пресуши чашата, напълни я отново и сплете пръстите си с нейните. През последните три дни не бяха прекарвали никакво време заедно — осъзна го тази сутрин, когато на челото му изби пот, като я гледаше как закопчава увиващите се нагоре по краката й каишки на сандалите.
— Сигурно си пребит.
— Имам четири часа почивка. Връщам се в офиса в пет.
— Това дете е малко, нали?
— Мммм. Да. — Вдигна дланта й и се загледа в пръстите. Постави чистите й, перлени нокти до своите. Левият му палец беше черно-син, резултат от синина, която отказваше да мине. Собствената му стигма — синината, която си беше направил в деня, в който изчезна Юан, така и не се беше променила за изминалите оттогава двайсет и пет години. — Нека не говорим за това.
— Защо?
„Защо ли? Защото образът на Юан вече своеволно се наместваше върху лицето на Рори Пийч — и ти си я забелязала, Беки, знам, че вече си забелязала приликата и ако започнем, ако ти го позволя, ще заговорим за Юан, преди да успея да натисна спирачките, и тогава настроението ще се промени, и може би ще кажа нещо за теб, и Блис, и…“