— Добре.
Обърна се и се запъти към задната спалня.
Това бе стаята, която беше делил с Юан като дете — „стаята на Юан“, както я наричаше сега. Намери маратонките си и сложи тениска и панталони за джогинг. Хвърли поглед към дома на Пендерецки от другата страна на жп линията, за да види дали свети — навик, от който знаеше, че няма да се отърве никога, окачи ключа за входната врата на врата си, слезе на долния етаж и затръшна вратата. Без да каже „довиждане“ на Ребека.
Щом чу затварянето на вратата, тя остави книгата на пода и се отпусна безсилно върху леглото, взирайки се в тавана. Когато дворната порта се затвори и улицата отвън се смълча — само от време на време преминаваше кола и светлините от фаровете й пропълзяваха по тавана — младата жена седна, измъкна възглавницата изпод главата си, легна отново на леглото и я притисна към лицето си. „О, боже, Джак, цялата тази история е от шибана по-шибана.“ Притисна възглавницата към носа и устата си с ръце и започна да крещи.
Крещя, докато гърлото и главата я заболяха. След това остана да лежи неподвижно, все така без да маха от лицето си възглавницата, която затрудняваше дишането й. Влагата на дъха й намокри памучната тъкан, но лицето й беше сухо — не беше плакала.
До трийсетата година бягането беше начин да се освобождава от излишъка от енергия, а след трийсетата година се превърна във възможност да пуска ума си да се носи на свобода. То спираше мислите му, за да не се блъскат в стените, и тази нощ облекчението настъпи мигновено. Знаеше точно за каква сделка става дума: той искаше Ребека да говори с него за случилото се, а в замяна тя искаше той да обърне гръб на Юан… всъщност искаше да напусне къщата. В това отношение тя беше съвсем същата като другите, но само в това. Във всичко останало Ребека му се струваше съвсем различна — тя задържаше вниманието му повече от останалите, падаше си повече по нея. Въпреки всичко не желаеше да избира. Бягаше, опитвайки се да не мисли за това, ключът от вратата се удряше в гърдите му, увиваше се около изображението на свети Кристофър, което имаше от майка си, прекосяваше кварталите на Брокли с лоша слава — несломимия малък Брокли — редица след редица занаятчийски къщи, нашарени с vergeltung12 — бомбите на Фон Браун. Гледката се беше променила от времето на Юан. Сега неоновият монолит на Луишам, Ситибанк, чието развалено „С“ премигваше като ултравиолетов уред срещу насекоми, изпълваше хоризонта. Вместо богати граждани, в подножието му наркодилъри купуваха просторните къщи с шест спални по авенютата в околностите на Хилифилдс и понякога стреляха едни срещу други посред нощ.
Кафъри беше купил къщата, в която живееше, от родителите си, когато беше на двайсет и четири години. Някога се беше наричала „Спокойствие“, но през шейсетте години някой шегаджия беше добавил подвижна стълба и я беше залепил с шепа бързо съхнещ цимент, променяйки името на „Гетсиманската градина“. Първото, което направи семейство Кафъри, беше да махнат табелката с помощта на чук.
— Няма нужда да докарваме агонията тук — заяви майка му. — Всеки, който живее в къща с подобно име, ще бъде прокълнат.
Но очевидно рецептата й за справяне с проклятието не беше проработила. Може би я беше приложила прекалено късно.
Джак продължи да тича нататък по улицата с потъмняла от потта фланелка, в края й сви наляво, мина покрай гробището „Нънхед“ и излезе на осветената от звездите „Пекам Рай“ с нейните тъмни езера и отворени пространства. И внезапно го изпълниха въпроси във връзка с Брокуел парк, с убиеца на Рори, с връзките помежду им. Да не би да съществуваше извор от трикове и извратени мисли, от който идваха да пият всички педофили в Лондон? Веднъж, преди години, беше чел за най-големия организъм на света: някаква гъба, която живееше под земята и заемаше почти четирийсет акра от Мичиган. Понякога му се струваше, че мрежата от педофили представлява нещо като тази гъба: всеки един от тях живееше невидимо в обществото — „под носовете ни“ — и беше свързан с останалите. Пендерецки беше старец, изтощен, дните му на присъди и интерес към момчета бяха приключили, но беше част от тази мрежа и Кафъри беше готов да гарантира, че познава някой, който познава някой, който познава някой, който познава убиеца на Рори Пийч. Можеше само да гадае каква е степента на разделеност… но чувстваше, че не е голяма.