Трейси нямаше кого да попита за посещението на детектив инспектор Кафъри — човекът, към когото се обръщаше обикновено по такива въпроси, брат й Карл, вече го нямаше. Двамата с него бяха така вкопчени един в друг през трийсетте години, откакто бяха починали родителите им, че на някои подобно поведение им се струваше нездраво. Свързваха ги извънредно много неща…
— Дори сме изгубили едни и същи зъби — усмихваше се широко в такъв случай Карл и повдигаше горната си устна, за да демонстрира какво има предвид на всеки, който беше готов да го слуша.
Той беше изгубил своите зъби в „Белмарш“ и бе извадил зъбите на Трейси един ден, на празника на свети Патрик. Карл имаше много „приятели“. Трейси беше слушала много за тези „приятели“ и се беше запознала с двама-трима от тях, когато бе участвала в снимането на видеофилмите.
Спря за момент на пътя, наведе се и изплю голяма храчка в папратите отстрани. Някакъв автомобил профуча и наду клаксона. През задното стъкло видя лица, които й се смееха. Постави ръце на коленете си, изправи се мъчително и се загледа напред в спечения от жегата път, там, където изчезваше във вид на точка на треперещия от маранята хоризонт. Нямаше да позволи да се отнасят така с нея — като се прибереше, щеше да намери „книгата“ на Карл и да се обади на приятелите му, да ги попита какво да прави по-нататък. Някои от тях бяха побъркани, дори Карл го признаваше. Някои биха го направили с всеки и с всичко.
— Някои от тях биха го направили и с ауспуха на стара „Кортина“ — беше заявил през смях брат й. — Е, кортината, разбира се, трябва все пак да изглежда добре.
Но тя нямаше избор, трябваше да предприеме нещо.
Продължи да куцука под жежкото слънце, краката я боляха. Като се изключат минаващите от време на време коли, не беше видяла никого вече в продължение на повече от час. Само един сивокос старец с гащеризон, който чистеше неизползваните индустриални тунели край „Уест Фарм“. Тръгна към Барнам, мина покрай напуснати военни къщи, зазидани прозорци и заковани с летви врати, покрай един изоставен хангар. Напредваше бавно — налагаше се да спира на всеки няколко минути, за да си поеме въздух и да се освободи от следващата храчка. Белите й дробове никога не бяха работили както трябва, още от самото начало.
— И това няма нищо общо с шейсетте цигари на ден, нали, Трейс? — ухилваше се Карл, когато я видеше да се навежда над полистиреновата чашка и да храчи в нея. — Няма нищо общо с тях.
— Майната ти.
Тя правеше насреща му презрителен знак и двамата се вторачваха отново в телевизора. Колко й липсваше само. „Липсваш ми, Карл.“
Когато стигна до краткия път през обработваемите земи, който минаваше покрай изоставената каменоломна и водеше до гаража, краката й вече бяха разкървавени. Гаражът беше доста отдалечен от пътя, но Трейси продължи да върви, вече силно накуцвайки. От време на време някой военен самолет от Хонингтън раздираше въздуха над главата й и изчезваше само след секунди някъде на хоризонта. С изключение на това всичко наоколо тънеше в покой и тишина под яркото слънце. Познаваше вече до болка тези поля, тази ограда, тази пътека. Карл даваше под наем гаража и къщата след смъртта на родителите им, когато той беше на деветнайсет, а Трейси — на тринайсет години. Тя разбираше бизнеса му. Всичко свързано с купчината премазани автомобилни прозорци, печати на откраднати шасита и релефното изображение, доказващо, че колата е преминала задължителния преглед, й беше ясно. В гаража винаги имаше някоя разглобена до неузнаваемост кола, а в кухнята — купчина кални номера, и някой ван със знак „транзит“ или стар „Форд“, паркиран под брезент отзад — Карл я оставяше да хвърли поглед, после пускаше брезента и доближаваше показалеца до устата си: „Не споменавай пред никого за тази кола, разбра ли, момичето ми? Просто се прави, че не си я виждала“. От време на време пристигаше кола, която се нуждаеше от „обслужване“. Щом чуеше, че тя се нуждае спешно от обслужване, Карл подскачаше като пружина и работеше цяла нощ над някой анонимен „Дискавъри“ или „Бронко“, а електрическото осветление на гаража заливаше двора. Той събираше и хора, по същия начин, по който събираше старо желязо: те идваха и си отиваха през цялото денонощие и носеха в малката къща, издигната от циментови плочи, автомобилни стереоуредби и найлонови пликове, пълни със стоки от безмитни магазини. Трейси беше израснала, заобиколена от звука на профучаващите нагоре-надолу по алеята автомобили. Наоколо винаги имаше поне още един човек, винаги някой спеше във ваната, винаги някой се беше сгушил на топка в спален чувал в гаража, нямаха край момчетата, които идваха да помагат на Карл да нанася със спрей нова боя по колите (както и за други неща, Трейси беше убедена в това). Наричаше ги „момчетата Борстъл“16, защото те като че ли вечно бягаха от изправителния дом.