— А това е още нещо, във връзка с което трябва да бъдеш schtum17, Трейс, ясно ли е?
Всички от обкръжението на Карл бяха лежали в затвора в някакъв момент… включително и „хапещият“, за когото я беше разпитвал детектив инспектор Кафъри.
— Той е странна птица — беше казал брат й. — Винаги е смятал, че жените са мръсни. Трябва да го видиш някой път — винаги си слага гумени ръкавици, преди да докосне някое момче, за да се застрахова, ако преди това е било в близост до жена.
Той живееше в Брикстън и макар детектив инспектор Кафъри да не беше уточнил къде е било ухапано момченцето, Трейси подозираше, че са пострадали раменете му. Във всеки случай хищническият инстинкт й казваше, че Кафъри съвсем не се интересува най-вече от „хапещия“ — въпросите му за него й се сториха по-скоро прикритие на истинската причина — и едва когато я заразпитва за момчето на Пендерецки, реши, че е отгатнала какво го интересува в действителност.
Момчето на Пендерецки. Макар да знаеше какво беше направил с детето находчивият стар поляк, Трейси никога не научи кое е момчето, не знаеше нито името му, нито откъде е. Но поради начина, по който Карл беше построил висока цяла миля стена от мълчание около темата, тя се беше досетила, че това момче е означавало нещо за някоя важна клечка. Беше предположила, че в тази работа са замесени пари. И може би именно това обясняваше интереса на Кафъри.
Спря. Вече не беше далеч. Виждаше отблясъка на слънчевите лъчи по изоставените коли на Карл на края на каменоломната: един стар „Триумф“, покрита с мъх каравана, разнищен до неузнаваемост „Форд“. До гаража оставаха само десетина минути, но Трейси стоеше неподвижно — болката в краката беше забравена, почти не забеляза групата фазани, които излетяха шумно от дърветата. Нещо започваше да излиза иззад влажните, неизползвани стени на мозъка на Трейси Лам. Нещо във връзка с детектив инспектор Кафъри. Може би той все пак не беше началото на нейните проблеми. Може би беше тяхното решение.
Роланд Клеър посвети сутринта да прави записки, да обмисля по-преки пътища, да открива нови начини, по които да разреши проблема, и най-накрая се сдоби с нужното: няколко листа хартия за принтер, еднолитрова кутия фиксатор и малко прах „Кодак D76“. Книгата по фотография беше съвсем ясна по въпроса: предупреждаваше, че може да повреди лентата, ако не използва професионална безопасна светлина. Въпреки всичко, беше решил да рискува и добави към списъка си червена двайсет и пет ватова крушка. Преобърна всичките си джобове и чекмеджета и старите бутилки от ябълково вино, пълни с монети, и събра трийсет лири, които пусна в найлонов чувал за боклуци, който уви и преметна през рамо.
Всички тези дребни пари тежаха и придвижването до автобусната спирка му отне доста време. Другите пътници в автобуса го гледаха странно, докато седеше отзад с пуснат до краката найлонов чувал за боклук. Клеър обаче беше свикнал хората да си сменят местата, за да бъдат по-далеч от него, и днес седя мирно и тихо, отдаден на собствените си мисли, докато автобусът стигна в Балъм.
Слезе току пред магазина за фотографски материали, чиято боклукчийска кофа преравяше редовно, и преди даже да помисли да влезе отпред се плъзна встрани и заобиколи към задната страна. Остави чувала с монетите, измъкна някаква стара щайга, стъпи върху нея и се надигна на пръсти, за да надникне в големия уличен казан за боклук. Сърцето му спря да бие за миг. Бяха го изпразнили скоро. В него нямаше нищо друго освен празна картонена кутия от портокали. Слезе от щайгата, избърса ръце, вдигна пълния с монети чувал и примирено се затътри към главния вход на магазина.
21
Нито Кафъри, нито Сунес можеха да повярват на онова, което им разказа компютърът. Двамата стояха дълго, седнали на няколко крачки един от друг, загледани безмълвно в екрана. Бяха влезли в Националната полицейска компютърна система и бяха получили номер за достъп до криминалното досие на Алек Печикджиян. Неприлично нападение на малолетен. Осъден на две години през 1984.