3
Движението е живот, а неподвижността – смърт. В движението се съдържа значението на живота, а в неподвижността виждаме белег на смъртта. Някой може да попита дали от метафизична гледна точка съществува неподвижност. Не, но съществува това, което наричаме липса на движение – или поне липса на движение, доловимо под някаква форма, независимо дали е зрителна, слухова, усещане или вибрация. Движението, което е недоловимо за нас, наричаме неподвижност. С думата “живот” свързваме само съществуванието, което можем да възприемем със сетивата си и чието движение виждаме. Следователно що се отнася до физическото здраве, основен принцип е движението, регулирането на движението, на ритъма на пулса и циркулирането на кръвта. Цялостната причина за смъртта и разрухата може да се открие в липсата на движение. Всички аспекти на болестите водят началото си от запушването, затлачването. Разложението е резултат от запушването, а то – от липсата на движение. В някои части на тялото вените или нервите са плътно долепени до кожата и няма свободна циркулация. Оттам възникват най-различни болести. Подобни болести, когато се проявяват външно, наричаме кожни заболявания, а когато действат вътрешно, се проявяват като болка. Лекарят може да ни изтъкне хиляди причини за болестите, но в основата на всяка една е липсата на движение, тоест липсата на живот. Механизмът на тялото е създаден така, че да работи в определен ритъм и бива поддържан чрез непрекъснато ритмично движение. Центърът на този непрекъснат поток на живот е дъхът. Лекарствата, които човекът е открил през вековете, често облекчават страданията, но не водят до пълно излекуване, защото причината за болестта си остава неизследвана. Зад всички болести се крие неправилен, неестествен начин на живот поради нарушения в храненето, пиенето, действието или почивката.
Смъртта е промяна, която настъпва в резултат на неспособността на тялото да задържи това, което наричаме душа. Тялото притежава определено количество магнетизъм, който е знак за неговата съвършена изправност. Когато поради болест, внезапно или постепенно, тялото изгуби този магнетизъм, с помощта на който държи душата, то, така да се каже, я изпуска. Именно това изпускане на душата познаваме като смърт. По принцип това е постепенен процес. Първите проявления са кратка болка, разболяване или лек дискомфорт. Човек не им обръща внимание, но с времето те се развиват в болест.
Много често болестта продължава да съществува поради това, че пациентът не знае за нея, защото не обръща внимание на състоянието си. По-голямата част от болните оставят лекарят да ги изследва. От началото до края на болестта те не знаят какво им има. Също както в древността простодушните вярващи са се уповавали на свещеника, че ще ги прати в рая или на друго място, така днес пациентът се оставя в ръцете на лекарите. Може ли един наблюдателен човек да си представи, че друг би могъл да го познава по-добре, отколкото той самият, стига да поиска?
Грешка ли е това, че човек не желае да познава себе си? Не, това е навик. Да не мисли за състоянието си, а да остави лекарите да му кажат какво му има е проява на небрежност към себе си. Болката е в него. Той най-добре може да прецени живота си. Той може да открие причината за болестта си, защото той най-добре познава своя живот. Безброй хора живеят по този начин, в неведение за собственото си състояние, зависими от мнението на човек, изучавал медицина само външно. Дори лекарят не може да окаже подходящата помощ на болния, ако самият болен не е наясно с вътрешното си състояние. Ако той познава добре оплакванията си, ще даде на лекуващия го вярна представа. Ако не зашием дупката в дрехата, докато е малка, тя лесно ще се прокъса и ще стане голяма. Това важи и за здравето. Когато има съвсем леко усещане за нередност, човек не му обръща внимание, погълнат от ежедневието си, и по този начин допуска нещата да се влошават все повече и да го приближават към смъртта, която иначе би била избегната.
Въпросът е правилно ли е човек да мисли за тялото и здравето си. Правилно е, стига да не се вманиачи. Ако е обсебен от мисълта за здравето си, ефектът ще бъде отрицателен. Това не бива да става, защото така той не си помага. Ако се самосъжалява и казва: “Толкова съм зле, всичко е ужасно! Някога ще се оправя ли?”, това е като масло в огъня. Той подсилва болестта, като мисли за нея. Но ако, от друга страна, дотолкова не си обръща внимание, че си казва: “О, какво значение има, нали всичко е илюзия”, тази мисъл няма да му помогне, когато болката се усили. Необходимо е хем да се грижи за себе си, хем да не мисли за болестта. Защото болестта идва, както крадецът влиза в къщата – тихо. Крадецът действа без знанието на обитателите и им отнема най-ценните вещи. Ако човек е нащрек, всичко е наред, стига да не занимава ума си постоянно с мисълта за болестта.