— Групова снимка е, направена в Хединсфьордюр — обясни Ари Тор. — Две жени, един… — започна той, но веднага беше прекъснат.
— Да, да. Помня я добре. Не виждаме много снимки от Хединсфьордюр. Беше снимка на Гудмундюр и Гудфина от Сиглюфьордюр. Върнаха се в града, след като опитаха да се занимават със земеделие в Хединсфьордюр. Стана точно след онзи фатален случай там, ако си спомням правилно. — Мъжът понижи глас, когато спомена смъртта.
Ари Тор го изчака да продължи.
— Ти роднина ли си им? — попита мъжът.
— Не, но познавам сина им. Чудех се откъде е изскочила тази снимка?
— Значи познавате Хедин? — възкликна мъжът, но не изчака за отговор. — Свестен човек е.
— Бяха уважавана двойка, нали? — подхвърли Ари Тор. — Имам предвид Гудмундюр и Гудфина.
— Ами… Гудмундюр хич не беше лесен. Никой не искаше да влиза в спор с него. Но се справяше добре сам. Започна с риболов, като беше съвсем млад, после дори завъртя и фирма. Да го кажем така: беше достатъчно богат, че да си позволи да направи грешката с онази авантюра в Хединсфьордюр. Въпреки че, по мое мнение, това си беше доста скъп начин да сбъркаш. Навярно е имало някакви фантазии за очарованието на самотата, за красотата на пустия фиорд, такива ми ти работи. Оттогава никой не е живял в Хединсфьордюр.
— А жена му?
— Тя беше от Рейкявик. И двете бяха оттам — тя и сестра ѝ.
Сестрата, тази, която умря. Не мога да си спомня името ѝ…
— Йорун — подсказа Ари Тор.
— Точно. Йорун. Спомням си, че името на мъжа ѝ беше Мариус, снимката дойде от него. Предполагам, че двете сестри много са си приличали и че и двете не са били възхитени от онзи тесен, тъмен фиорд. Не е живот, подходящ за всеки. И тя изпива отровата, Йорун де.
— Това сигурно ли е? — попита Ари Тор.
— Ами… доколкото си спомням, но вече остарявам, знаеш, това беше обяснението, дадено навремето. Не мисля, че имаше някакви съмнения. Можеш да си представиш колко трудна трябва да е била зимата на подобно място, без електричество. Всъщност там никога не е имало електричество, и телефон няма. Достатъчно трудно беше дори в Сиглюфьордюр, аз се преместих на юг доста отдавна, за да бъда по-близо до семейството си — каза мъжът със съжаление в гласа.
— Каза, че снимката била на Мариус, той не почина ли преди време?
— Да. Преди две години. Мина доста време, докато брат му прегледа всичко. Миналата зима се свърза с нас, всъщност свърза се медицинска сестра от дома за възрастни, където той живееше тогава. Каза, че Мариус е оставил на брат си две кутии със стари фотографии от града и той иска да ни ги подари. Включихме ги в нашата колекция и показахме някои от тях на вечерта на снимките онзи ден. Ще се изумиш колко много хора от тези стари фотографии могат да бъдат разпознати — добави щастливо той.
— Имаш ли телефона на брата на Мариус?
— Съжалявам, нямам го. Но знам как се казва домът, може да опиташ да се свържеш с тях. — Последва пауза и после мъжът прочете името на дома за стари хора. — Мисля, че старчето вече е над деветдесетте. Името му е Никулас Кнутсон.
13
Психиатърът беше направил всичко възможно да помогне на Емил.
— Емил. Кажи ми как се чувстваш — попита го той. Никаква реакция.
— Ако ти е по-лесно, напиши ми го, Емил — беше му казал с бащинска топлота.
Нищо.
Все едно беше изключен. Нито искаше да говори, нито можеше, не и за нея.
Емил беше на двайсет и седем. Роден и израснал в „Копавогюр“, той напусна бащиния си дом, когато заявлението му за студентски апартамент беше одобрено. Справяше се отлично с компютрите и не му трябваше много, за да реши, че иска да приложи уменията си във финансите. Завърши университета без никакви проблеми, после реши да вземе малко почивка след трите години учене, смяташе, че засега бакалавърската степен му е достатъчна. Беше приел добро предложение от една от големите банки и на теория все още беше неин служител. Точно сега обаче беше в отпуск по болест, на който не виждаше края.
Някои от колегите му бяха захванали собствен бизнес, използвайки натрупаните умения, за да основат свои собствени фирми, но това никога не бе изкушавало Емил. Не притежаваше нито тяхната енергия, нито пионерския дух, необходим за подобно начинание.
Когато завърши образованието си, купи малък апартамент в Рейкявик. Родителите му помогнаха да събере първоначалната вноска, а за останалото взе ипотека. Година по-късно срещна Билджа.