Няма информация къде е отишло детето, след като е осиновено, но трябва да е било на шест-седем години, когато е направена снимката, което изключва възможността да е младежът на фотографията.
Израснала в Рейкявик, Йорун не е свикнала с условията на север и според полицейските доклади ѝ било трудно да се справя със снега и изолацията.
Една вечер през март 1957 г., по време на силна снежна буря, тя изпива отрова и впоследствие умира. Признава според показанията на другите, че е сложила отровата в кафето си по погрешка. Общото мнение е, че тази версия на събитията е малко вероятна, теорията, че е било самоубийство, е много по-широко приета.
Беше случай, който по всяка вероятност никога нямаше да бъде решен. Напълно възможно беше дори първото разследване да е стигнало до правилното заключение: че Йорун е приела отровата по погрешка, колкото и невероятно да звучеше.
Ари Тор реши, че предложението на пастора да посети Делия фотографката, е добро. След като е пътувала до Хединсфьордюр, за да снима зимни пейзажи, и се е срещала там с Йорун, както преподобният Егерт смяташе, беше възможно тя да има някаква полезна информация.
Пасторът беше повторил предложението си, когато се разделиха след нощното посещение в Хединсфьордюр преди няколко дни, въпреки че Ари Тор се колебаеше дали е разумно да иде да я види, докато градът е още под карантина.
— Не се притеснявай за това — уверил го беше весело преподобният Егерт. — Делия е примряла от страх и с дни не е излизала от къщата си. Живее сама и няма никакъв риск да хванеш нещо от нея.
Пасторът му беше казал къде живее тя и тази сутрин по време на рутинния патрул, ако изобщо имаше нещо, заради което да патрулира, Ари Тор реши да почука на вратата ѝ.
Не му отне много време да намери адреса — малка безцветна къща, покрита с листове гофрирана ламарина. Гушеше се между много по-големи и внушителни сгради като деликатно цвете сред храсталак.
Ари Тор паркира джипа пред къщата. Завесите бяха спуснати и нямаше никакви признаци на живот. Когато се огледа, той забеляза, че в града като цяло липсват много такива признаци, макар че видя фигура, надничаща от прозореца на една от по-големите съседни къщи, която изчезна навътре веднага щом погледите им се срещнаха. Нямаше нищо по-подходящо от посещение на полицията, за да задвижи мелницата на клюките — освен, разбира се, посещение на линейка.
Натисна звънеца и зачака. Никой не отговори, затова потропа силно на вратата. Къщата беше толкова мъничка, че беше немислимо човекът вътре да не го чуе. Изчака още малко и тъкмо беше напът да се откаже, когато чу движение зад вратата.
— Кой е? — попита ясен женски глас, но вратата остана плътно затворена.
Той осъзна, че гласът идва от пощенската кутия.
— Кой е? Не искам никакви посетители — продължи гласът.
— Казвам се Ари Тор. От полицията съм.
— Върви си, млади момко — сопна му се тя. — Не искам никакви зарази.
Капачето на пощенската кутия хлопна.
Ари Тор не искаше да се предаде толкова лесно и почука отново, макар и не толкова решително, колкото първия път.
Капачето на пощенската кутия отново се отвори.
— Какво искаш? — попита Делия с не толкова враждебен глас този път.
— Преподобният Егерт ме посъветва да те посетя — отвърна той, говорейки с висок, ясен глас. Не му се искаше да се навежда, за да говори в отвора на пощенската кутия, защото беше сигурен, че посещението му вече бе привлякло достатъчно внимание от страна на съседите.
— Егерт? — Интересът ѝ сякаш се събуди.
— Точно така. Каза ми, че си ходила до Хединсфьордюр, когато още бил населен, за да правиш снимки.
— Егерт много дрънка — каза тя след кратка пауза.
— Това вярно ли е?
— Разбира се. И така, млади момко, искаш да видиш снимките, така ли?
— Много бих искал. Последва нова пауза.
— Не може ли да почака? Не ми се иска да прихвана тази зараза.
— В добро здраве съм и никога не съм бил близо до хората, които починаха — отвърна Ари Тор. — Ако има някой, който взема повече предпазни мерки от теб, то това съм аз. Не съм се срещал с никого освен с Томас през последните няколко дни, а и двамата сме добре.
— Ами Егерт? Не каза ли, че той те е изпратил да ме видиш? Не си ли се срещал и с него? — попита тя с явно подозрение в гласа.
На Ари Тор вече започваше да му писва. Нямаше никакво намерение да виси пред вратата ѝ цял ден, а и започваше да усеща студа.