Сестрите още си говореха или по-скоро Хейда говореше на Суна, когато той се върна с чаша чай за себе си и друга за Суна.
— Роберт — обърна се към него Хейда. — Може да е някое от старите ти приятелчета, от времето, когато взимаше дрога.
— Я престани — сопна ѝ се той остро.
— Все тая, трябва да се грижиш повече за семейството си, за да не стават подобни неща — настоя тя.
Думите ѝ бяха обидни. Роберт тресна чашата на масата и тъкмо се готвеше да ѝ каже да се разкара от апартамента, когато телефонът позвъни.
Всички млъкнаха. Роберт отговори.
— Добро утро, Роберт. Видях, че си ме търсил — чу се гласът на главния инспектор, после млъкна. — Още не сме намерили момчето, но имаме няколко много силни следи. Може ли двамата със Суна да дойдете незабавно в полицейския участък? Най-добре е да стане лично.
Роберт усети как пулсът му се учестява, бесният му ритъм прогони и последната частица душевно спокойствие.
— Веднага идваме — отвърна той.
Отказа категорично да позволи Хейда да дойде с тях, затова я зарязаха в апартамента и незабавно поеха към участъка.
Въведоха ги в същата стая за разпити като предишния ден. На масата имаше кана с вода и няколко стъклени чаши, съвсем в тон със старите столове с окъсана тапицерия и дървената маса, видяла и по-добри дни.
Роберт вдигна каната с вода към Суна, но тя поклати глава.
Той наля чаша за себе си.
— Трябва да са го намерили — каза тя и се усмихна. — Сигурна съм. Така ми се иска да го видя по-скоро.
— Не забравяй какво каза той по телефона, скъпа. Тогава не бяха намерили Кяртан. Нека не храним напразни надежди. Тези неща отнемат време.
— Какво, по дяволите, знаеш ти за тези неща? — кресна тя, внезапният ѝ гняв го свари неподготвен.
После отвърна поглед от него, сякаш решена да не казва нищо повече.
Главният инспектор дойде след малко. Изглеждаше уморен, не се беше бръснал и имаше кръгове под очите. Личеше си, че не е спал много.
Роберт почувства срам, той все пак беше успял да поспи. А би трябвало да прекара нощта в опити да помогне момчето да бъде намерено. Имаше много стари приятели в подземния свят, на които би могъл да се обади. Тези хора имаха ресурси, но дълбоко в себе си Роберт съзнаваше, че да търси тяхната помощ би означавало да поеме огромен риск. Беше загърбил тази част от живота си и нямаше никакво желание отново да се среща с нея, дори и заради нещо толкова важно като това.
— Напредваме добре — каза главният инспектор, опитвайки безуспешно да се усмихне.
— Къде е той? — веднага попита Суна.
— Не е намерен. Ние…
— Къде е Кяртан? — изкрещя Суна, внезапно скачайки на крака. С едно яростно движение помете каната с вода от масата и тя се разби на пода.
Главният инспектор изобщо не показа изненада.
— Нека останем спокойни, нали? — каза той с тон, показващ, че е виждал достатъчно много гневни изблици.
Суна се срина обратно на стола си, треперейки.
— Имаме силно подозрение чие дело е — каза спокойно той.
— Емил Тейтсон. Двайсет и седем годишен, с диплома за финанси, който работи — или е работил… за банка.
— Какво? Кой е този? — ахна Суна.
Роберт продължи да мълчи. Настинката му пречеше да диша правилно през носа. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши в застоялата атмосфера на стаята за разпити, в този изтърбушен жълт стол.
— Изглежда е излязъл от релси преди две години, след като жена му става жертва на жестоко нападение. След побоя тя остава в кома, но скоро след това умира.
— И защо смяташ, че той е взел Кяртан? — възкликна Суна.
— Както вероятно очаквате, проучвахме възможностите за няколко заподозрени, — заяви главният инспектор, явно с намерение да заобиколи въпроса на Суна — включително и бащата на момчето, който, както изглежда, няма нищо общо с това, а сега този Емил. Разгледахме записите от уличните видеокамери за наблюдение на „Логавегюр“. За нещастие две от трите не са работили, което е повсеместен проблем сега, когато апаратурата вече остарява. Както и да е, на едната от тях може да се различи мъж, който би могло да е Емил. След това успяхме да вземем записите от няколко частни камери от магазини на улицата. От там нататък всичко стана ясно. Емил беше лесно разпознат, държеше в ръце малко момче, което отговаряше на описанието на Кяртан.
Той спря, за да им даде време да осмислят новата информация.
— Къде е копелето? — поиска да знае Роберт.
— Живее с родителите си. Видели са го за последно вчера сутринта. Понякога изчезвал, казаха те, но накрая винаги се връщал. Съсипани са, естествено. Не бил на себе си, откакто жена му била пребита. Родителите ни казаха, че тя наскоро била забременяла, но детето било загубено при нападението. А сега и тя е мъртва.