— Отивам за кутията, ти как мислиш? — Тя изчезна в коридора, но се върна с празни ръце. — Няма я.
— Кое го няма?
Той я последва до офиса си и тя му посочи едно чекмедже.
— Сложих кутията тук вътре. Изчезнала е. — Той посегна към дръжката, но Ники го спря. — Недей, може да се наложи да вземем отпечатъци.
— Сигурна ли си, че снимките не са на друго място?
— Те бяха важни за мен, знам точно къде ги сложих. А в чекмеджето има голямо празно място.
Като се стараеха да не пипат нищо, те бързо огледаха апартамента. Всичко си беше на мястото, а по вратата и прозорците нямаше следи от взлом.
— По-добре да отложа вечерята с Уоли.
— Добър опит. И двамата имаме работа, да заключим и да пуснем техниците да огледат утре сутрин. Днес ще спим у нас.
Руук го обмисли за момент.
— Добре, но ако някой почука на вратата ти, ти ще отвориш.
Хийт пристигна в кафене „Гречен“ първа и макар че тази вечер вятърът в Челси попрерязваше, в памет на Париж тя избра една от масите на тротоара и си поръча кафе, докато чакаше Картър Деймън. Радваше се, че е сама за няколко мига, но те никак не я отпуснаха. Кражбата на снимките я беше стреснала. Освен това се чудеше защо Деймън поиска да я види веднага. Може би вината, че е провалил разследването си, го бе надвила и той искаше да се реваншира. Тя се опита да потисне раздразнителността си, като наблюдаваше как хората се разхождат горе по Хай Лейн, точно срещу Десето авеню.
Хай Лейн символизираше всичко, което Ники обичаше в Ню Йорк — смела идея, реализирана правилно и със замах, отворена за всички. Неизползваното железопътно разклонение, дълго близо километър и издигнато над нивото на земята, от години се набиваше в очите на всички, докато на някого му хрумна абсурдната мисъл да го превърне във въздушен парк. Почистиха го, вградиха релсите в алеята за пешеходци, добавиха пейки на местата с хубав изглед и засадиха разнообразна зеленина по цялото му протежение, включително високи треви, смрадлика, брези и полски растения. Бяха го открили едва миналото лято, но паркът събираше толкова пешеходци, че общината строеше продължение, което трябваше да бъде завършено следващото лято.
Ники огледа тротоара — Деймън още го нямаше. Келнерът й донесе поръчката и тя се вгледа в парата, която се надигаше и диплеше над тънкия слой пяна около кафето. Тя вдигна чашата, за да отпие, но то още беше прекалено горещо и Ники понечи да го остави.
Тогава върху чашата й се появи червена лазерна точица.
ШЕСТНАДЕСЕТ
Порцелановата чаша избухна в ръката на Ники. Тя моментално се просна зад саксията до стола, посегна към пистолета си, забеляза, че продължава да стиска дръжката на чашата и я пусна на паважа. Предницата на ризата й беше топла и мокра и тя потърси рана, но течността се оказа кафе, а не кръв. Как бе пропуснала да забележи лазерния мерник?
Получи отговора, когато се обърна да провери дали зад нея има някой прострелян. Клиентите не й обръщаха внимание, но реагираха на нещо друго: вторичен трус, достатъчно мощен, че да разклати фенерите над тях и да събори чашите и чиниите на щанда зад еспресо бара. И да отклони изстрела на снайперист.
Хийт надникна набързо, за да се ориентира в ситуацията. В същия момент червената точка се плъзна по саксията и тя се гмурна обратно, точно когато прозвуча изстрел и куршумът вдигна шепа пръст във въздуха. Тя обаче видя източника.
— Леле, почувствахте ли го? — попита келнерът, докато минаваше през вратата.
— Влизай вътре! — кресна тя. Усмивката му замръзна, когато видя оръжието в ръката й. — Всички на пода! И стойте по-далеч от прозорците! — Той заотстъпва назад. — Обадете се на 911! Кажете им, че има снайперист на Хай Лейн, чуват се изстрели. Полицай има нужда от помощ! — Онзи се поколеба. — Веднага!
Позволи си втори поглед и забеляза как един тъмен силует се отдръпва от високите прозорци и хуква на север към надземната пътека. Хийт прескочи саксията, мина по тротоара и закриволичи между колите по 10-та улица, за да го последва.
Следеше го с очи, за да е сигурна, че няма отново да се опита да я простреля. Хийт притича по тротоара покрай един почасов паркинг и излезе пред стълбите, водещи нагоре по Хай Лейн, до 18-та. Взе четирите зигзагообразни стълбища с големи крачки и изскочи от горната площадка, приклекнала, задъхана, с извадено оръжие.
Тогава го забеляза в далечината.
Снайперистът имаше сериозна преднина и вече пресичаше 19-та улица. Докато го следваше, Ники осъзна, че познава това чувство — среднощното преследване, пушката, която той стискаше — всичко това й напомни за гонитбата на убиеца на Дон. Тя ускори ход, затича се с всички сили — този път нямаше да й се изплъзне.