— Нямам нищо против — каза Опи, — но нали вече ги проверихме миналата седмица?
— Да, а сега можем да направим отново, но ще им пратим и снимката на Деймън по електронната поща — тя сложи капачката на маркера и се обърна към групата. — Сега е моментът да напомня на всички: не ставайте самоуверени. Знам, че ви се струва, че напредваме по някои от горещите следи, но всичко може да се обърне с главата надолу, ако не останем нащрек и не свършим черната работа. Само така ще разрешим тези случаи.
Когато хората й тръгнаха по задачите си, тя прати един патрул на Първо Авеню, за да вземе от Лорън записите от наблюдателните камери. Щеше да изчака Роули да се занимае с тях, след като приключеше проверката на финансите на Деймън. Или да ги натресе на Шарън Хайнзбърг, ако примадоната някога благоволеше да се появи.
Ники се обади на Лорън да я предупреди да чака униформения.
— О, значи не ми се обаждаш, за да ми кажеш „Хайде, момиче, какво се мотаеш с аутопсията“?
— В никакъв случай — Ники замълча за момент, а после каза: — Но понеже така и така повдигна въпроса…
Приятелката й се разсмя и каза, че й се е обадила в подходящия момент, защото тъкмо е приключила.
— Първо, да, в дробовете му имаше вода. Картър Деймън е дишал, когато е паднал във водата. И освен това, около разкъсаните шевове намерих мастни клетки, бели кръвни телца и лимфоцити. Това търся, когато гледам през микроскопа, за да знам дали едно живо тяло се е опитвало да се възстанови от нараняване. — Ники я чу да прелиства бележки и Лорън продължи. — Една интересна подробност. Раната на гърдите не само е била зашита, но който го е направил, е извадил и куршума. Не бих казала, че е направено много прецизно, но е било достатъчно добро, за да свърши работа. Който и да е бил, явно е сравнително компетентен.
— А вратът?
— Югуларната вена е леко засегната. Казах ти аз! Няма по-добър от мен!
— Трябва да прекарваш повече време с хора — каза Ники. — По възможност живи.
— Това изисква твърде много усилия. Както и да е. Куршумът още беше вътре. Разбира се, извадих го за балистичен анализ, но съм сигурна, че ще съвпадне с твоя пистолет.
Когато тя затвори, Руук се върна и се замота край бюрото й.
— Знаеш ли какво не ми излиза от ума, откакто се върнахме от кея сутринта? Дреболия е, но си задай въпроса все пак — какво беше необичайното в тялото на Картър Деймън?
— Какво?
— Толкова бързо ли се предаваш? — каза той. — Ще ти кажа. Старият белег от прострелването му като новак липсваше. Помниш ли как ни разказа за него на обяд?
— Може просто да не си го видял.
— Не съм го видял, защото нямаше такъв.
— Е, аз пък знам, че той още лежи на дисекционната маса долу в Съдебна медицина. Да се обадим ли пак на Лорън да провери?
— Няма нужда. Аз накарах една от секретарките да се обади в Отдел „Кадри“.
— Руук! Накарал си една от нашите секретарки да се обажда от твое име?
— Ами трябваше, защото Отдел „Кадри“ не гледа с добро око на цивилни, които се ровят в конфиденциална полицейска информация. Все едно, Картър Деймън никога не е бил прострелван. Защо ще лъже за това?
Руук беше прав — това беше дреболия. Но Хийт знаеше, че дреболиите често водят до големи разкрития и остави бележка на бялата дъска, макар че той се оплака от дребния й шрифт.
Този следобед, след като какофонията от телефонни обаждания от следователи с доклади и доставчици на храна, защото никой не искаше да излиза в почивка, приключи, Раймър възкликна от бюрото си:
— Бинго!
Опи звучеше сякаш е уловил едра риба. И си беше точно така.
Хийт закара Руук и Роули до Бронкс, стараейки се да бърза, колкото е възможно. На светофарите минаваше на жълто и даваше газ малко преди да стане червено, а накрая паркира неправилно пред аптеката и влезе вътре.
Въпросната аптека се намираше на три пресечки от мястото, където Картър Деймън бе зарязал откраднатото такси, след като Ники го простреля. Раймър не само разпрати снимката му по спешните отделения и аптеките, но се снабди и с карта, и се обаждаше най-напред на онези, които се намираха най-близо до колата. Първата клиника, на която позвъни, нямаше информация. Следващото обаждане беше до малка аптека на Южния булевард, близо до Проспект. Собственикът, който беше доста възрастен и не разбираше много от електронна поща, бе пропуснал предишните съобщения, но позна Деймън по описанието. Информацията се потвърди, когато Раймър му прати снимката по факса.