— Нищо, остави.
Само че го беше изрекъл.
— Късно е вече. С какво точно би трябвало да съм наясно и как ти стана такъв експерт по въпроса, слушайки рок?
— Ами… Добре, виж, всеки наследява по нещо от родителите си. Аз театралнича като майка ми и съм очарователно импулсивен. За баща ми нямам и представа, дори не го познавам.
Той се надяваше, че това отклонение ще сложи край на дискусията, но грешеше.
— Изплюй камъчето, Руук. Казваш, че съм непристъпна ли?
— Нищо подобно. — Той се почувства заклещен в словесна престрелка, в която не искаше да участва, всичко, което казваше, беше неуместно. Като например глупавото: — Невинаги.
— И кога съм непристъпна?
Той се опита да се изплъзне.
— През повечето време не си.
— Кога, Руук?
Явно нямаше как да избяга, така че избра подхода на Робърт Фрост.
— Добре. Понякога, когато се опитам да повдигна някои въпроси, ти ме отстрелваш.
— Смяташ ме за студена, така ли?
— Не. Но отлично знаеш как да замразиш разговора.
— Отстрелвам те, това ли е оплакването ти? Защото е абсурдно. Ти си първият човек, който казва такова нещо за мен.
— В интерес на истината…
Тя отново посягаше към чашата, но щом чу тези думи, пребледня и я тресна обратно на каменния плот.
— Това изречение гледай да го довършиш.
Руук си даваше сметка, че е затънал до шията. Мозъкът му отчаяно търсеше път за отстъпление, но на всички врати пишеше „Не е изход“.
— Сериозно говоря, Руук. Не може да изтърсиш такова нещо и да дадеш заден ход. Довърши си изречението.
Тя го фиксираше с немигащия рентгенов поглед, с който я беше виждал да срива дебелокожи социопати по време на разпит.
— Добре. Миналата вечер в Бостън си говорех с Петър и…
— Петър? Говорил си с Петър за мен зад гърба ми?
— Бяха само няколко думи. Ти отиде до тоалетната, а аз просто си гледах работата. Помисли, какви общи теми имаме с Петър? Както и да е, той спомена, че — в момента го цитирам, че ти имаш защитна стена.
— Първо, смятам, че не е честно да топиш Петър по този начин.
— Той повдигна въпроса!
Тя не му обърна внимание, увлечена от гнева, който й служеше и за отдушник.
— И второ, предпочитам да бъда предпазлив човек, който държи на дискретността, отколкото безразсъдно, незряло, самовлюбено магаре като теб.
— Виж, зле се изразих.
— Не — каза Хийт. — Мисля, че просто най-накрая каза каквото си мислиш.
Тя стана и грабна сакото си от облегалката на барстола.
— Къде отиваш?
— Не съм сигурна. Внезапно почувствах нужда да издигна стена между нас.
След което си тръгна.
Накрая го отнесе Дон. Търсейки начин да успокои беса, който бушуваше във вените й, Хийт му върна СМС-а и трийсет минути по-късно бившият военноморски тюлен се просна по лице на постелката, останал без дъх. Той с пъшкане се изправи на четири крака, но Ники усети, че се преструва. Дон се метна към нея с рамото напред, а дългите му ръце посегнаха да оплетат краката й като пипала на октопод. Тя клекна, преди да я е докопал, заклещи мишницата му между ръката и бицепса си, после се отблъсна от постелката и отскочи нагоре, премятайки го във въздуха. Дон се приземи по гръб, а тя се метна върху него и го притисна към земята. После скочи на крака и издуха капка пот от върха на носа си, подскачайки напред-назад, готова за още. Не, тя жадуваше за още.
Накрая на часа, потънали в пот, те се поклониха един на друг и си стиснаха ръцете.
— Какво ти става? — попита той. — Днес беше свирепа. Да не съм те ядосал с нещо?
— Не, не си виновен ти. Имам много грижи, извинявай, че те използвах за боксова круша.
— А, няма проблем, така ме държиш във форма. — Той избърса потта от лицето си с долната част на тениската и каза: — Останала ли ти е достатъчно енергия за по една бира или нещо подобно?
Ники се поколеба. „Нещо подобно“ означаваше „секс“ и двамата го знаеха. Той звучеше небрежно, защото отношенията им бяха такива. Поне навремето. Преди да се запознае с Руук, Ники в продължение на две години спеше с Дон сравнително редовно. И двамата получаваха едно и също — физическа връзка без обвързване, емоционални усложнения и ревниви въпроси, когато единият откажеше. Ако и двамата го искаха — добре. Ако някой не искаше — пак добре. Тези отношения никога не пречеха на тренировките им и Дон нито веднъж не настоя, нито се нацупи, когато тя избра да бъде само с Руук, който не знаеше нищо за уговорката й с треньора.
— Може да изпием по бира — импулсивно отвърна тя, усещайки нещо като вина. Но какво пък толкова. Вече беше решила, че по-далеч от бирата няма да стигнат.