Първият самолет за Париж, за който успяха да купят билети, излиташе в 4:30 на следващия ден, което устройваше Ники. Ужасно й се спеше. Травмата от ужасното убийство на Дон, преследването — или преследванията, ако броеше това с Руук, — стресът заради баща й, Айрънс, наложеният й насила отпуск, неразрешеният случай и емоционалното виенско колело с Руук. Всичко това й се отразяваше, особено след като беше работила цяла нощ в управлението, така че заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата, и се събуди от гръмотевиците и трополенето на дъжда по прозореца на спалнята.
Руук вече се беше облякъл и резервираше стаи в хотела, докато уреждаше среща с родителите на Никол Бернарден в Париж.
— Да ти кажа ли къде ще отседнем?
— Не — отвърна тя и го прегърна откъм гърба. — Оставям се в твоите ръце, изненадай ме.
— Добре, но няма да е лесно да надмина изненадата, която ми сервира миналата вечер. — Тя го перна по рамото и си наля кафе, докато набираше Роуч, за да научи новините за случая.
— Какво стана със задачата, която възложих на Раймър и Фелър? Да разпитат съседите на Никол Бернарден за камионетката за почистване на килими?
— Първо нищо не излезе — отговори Очоа. — Съседите не я бяха видели.
— Но тъй като къщата й гледа към Инууд Хил Парк — добави Роули, — на Раймър му хрумна, че кучкарите и бегачите може да са минавали редовно оттам и остана, за да види какво ще открие. Повечето хора нищо не знаеха, но накрая се появила жена, която всеки ден тренира спортно ходене по Пейсън авеню. Тя не само забелязала камионетката, но се опитала да ги наеме да дойдат да изчистят и нейните килими. Живеела зад ъгъла.
Очоа довърши историята.
— Почукала, за да поиска брошура, но онзи се вкиснал и й казал, че има прекалено много клиенти.
— Успя ли да го опише? — попита Ники.
— Не — отвърна Роули. — Той изобщо не й отворил.
— Много странно. Помни ли името на компанията или номера?
— Не — каза Очоа. — Не си направила труда да ги запомни, била прекалено ядосана.
На Хийт й хрумна нещо.
— Каза ли какъв цвят е била камионетката?
— Кафяв — отговориха Роуч в един глас.
— Една такава се опита да ни прегази с Руук онзи ден сутринта.
— Това не си го споменавала — отбеляза Роули.
— Досега не бях правила връзка. Отбележете го на дъската. Надявам се, че са оставили поне една.
— Оставиха. Спокойно, пазим ти гърба.
После Очоа добави:
— В тази връзка те молим да имаш предвид, че правим всичко възможно, за да напреднем със случая.
Роули продължи:
— Не се вълнувай прекалено, но преди да отидем на смяна, с Мигел се видяхме с Малкъм и Рейнълдс. Решихме, че може да се поразходим около „Брукнър“, където са открили таксито, отвлечено от твоя стрелец.
— В отточната яма нагоре по улицата открихме купчина стари гуми и кутии от боя. Нощес валя, така че решихме да погледнем в случай, че водата е домъкнала нещо. Открих мъжка ръкавица.
Хийт се заразхожда из стаята.
— Какъв цвят?
— Кафява, кожена.
— Такива носеше — каза тя и си спомни ръцете, стиснали пушката.
— Шансовете не са големи — отбеляза Роули, — защото водата я е съсипала, а някакво куче я е дъвкало, но по нея определено има следи от кръв и остатъци от барут. В момента я обработват за отпечатъци, както и ДНК.
— Добра работа, Роуч. Похвалете и Малкъм и Рейнълдс.
— Не — каза Очоа. — Смятаме да си присвоим заслугите.
Когато излезе от кабинета си, Руук забеляза промяната у нея.
— Нали заминаваме? — попита той. Когато Ники му разказа за ръкавицата, отговорът му беше: — Въпреки това заминаваме.
— Чувствам се безотговорна, сякаш трябва да остана в случай, че изникне нещо.
— Ти си в отпуск. А и какво смяташ да правиш — ще къмпингуваш пред Съдебна медицина и ще им подвикваш „По-бързичко!“ на всеки половин час? — Тя задъвка долната си устна, все още несигурна. — Ники, снощи обсъдихме това. Забрави ли за Бостън? Открихме коя е Никол и я свързахме с майка ти!
— Добре — каза тя. — Заминаваме.
— Отлично. Защото истинската причина да настоявам е, че няма как да върна билетите.
Пристигнаха на летище „Шарл де Гол“ в шест часа на следващата сутрин. И двамата си починаха в самолета, но Руук беше резервирал стая от предишната вечер, за да могат — ако се наложи — да си отспят и да се нагодят към часовата разлика, без да чакат до следобеда, за да ги пуснат в хотела.