Набързо събра старите дървени чаши с дръжки8 и термоса и ги пъхна в кошницата. Когато се отдалечи надолу по кея, чу разстроените гласове на Дан и Пернила да прорязват тишината.
4
Чувстваше се безкрайно сам. Без нея светът бе празен и студен и вече нищо не можеше да разтопи леда. По-лесно понасяше болката, когато я споделяше с нея. След като го напусна, пое на плещите си и нейната скръб, но вече не знаеше дали има сили да носи и двете. Живееше минута за минута, секунда за секунда. Външният свят сякаш бе изчезнал, единствено реална бе мисълта, че тя си е отишла завинаги.
Вината за гибелта й щеше да се разпредели на малки равни части между всички виновни. Не смяташе да я поеме сам. Дори не си го бе и помислял.
Погледна ръцете си. Как ги мразеше само. В тях се таяха красота и смърт в неразделна смесица, с която трябваше да се научи да живее. Бяха докрай изпълнени с доброто само когато я милваше. Допирът на кожата му до нейната заличаваше злото и го прогонваше поне за миг. Същевременно обаче той и тя взаимна подхранваха скритата си злост. Любов и омраза, живот и смърт. Тези контрасти ги превръщаха в нощни пеперуди, които летяха в кръг все по-близо и по-близо до огнените пламъци. Тя изгоря първа.
Беше безкрайно изморена. Изморена да чисти чужда мръсотия. Изморена от безрадостното си съществуване. Всеки следващ ден приличаше на предишния. Изморена от тежестта на чувството за вина, което никога не я напускаше. Изморена от това да се събужда и заспива с мисълта как е Андерш.
Вера сложи каната за кафе на котлона. Чуваше единствено тиктакането на кухненския часовник. Седна на масата, докато чакаше кафето да се свари.
Днес чисти у семейство Лоренц. Огромната им къща й отне цял ден. Понякога миналото й липсваше. Липсваше й чувството на сигурност, което изпитваше, когато отиваше към единственото си работно място. Липсваше й социалният статус, който й носеше позицията на икономка в най-изисканото семейство в северната част на област Бохуслен. Но това бе само понякога. Обикновено се чувстваше щастлива, че не й се налага да ходи там всеки ден. Че не е принудена да се кланя и подчинява на Нели Лоренц, която мразеше до мозъка на костите си. Въпреки това продължи да работи за нея години наред, докато реалността я застигна и икономките излязоха от мода. Повече от трийсет години бе свеждала глава и мълвяла „да, благодаря, госпожо Лоренц“, „разбира се, госпожо Лоренц“, „веднага, госпожо Лоренц“, като същевременно едва се бе удържала да не я хване със силните си ръце за врата и да не я удуши. Понякога този импулс се оказваше толкова неудържим, че й се налагаше да пъхне ръце под престилката, за да не види Нели как треперят.
Каната за кафе засвири и даде знак, че кафето е готово. Вера се изправи с усилие и се разкърши, след което взе една стара очукана чаша и я напълни с ободрителната напитка. Само тази последна чаша бе останала от сватбения сервиз, получен от родителите на Арвид. Изискан датски порцелан. Бял на сини цветя, чийто цвят изобщо не бе избелял с годините. Но сега имаше само тази чаша. Докато Арвид бе жив, използваха сервиза единствено при специални случаи, но след смъртта му тя спря да прави разлика между делник и празник. С течение на времето някои части от сервиза се счупиха, други Андерш потроши по време на един алкохолен делириум преди десет години. Тази последна чаша бе най-ценната вещ, която притежаваше.
Вера изпи с наслада кафето. Последната глътка изля в чинийката, захапа бучка захар между зъбите си и остави кафето да се процежда през нея. Краката й бяха отекли и изнурени след цял ден чистене и ги бе вдигнала на стола пред себе си, за да си починат.
Къщата бе малка и скромна. Живееше тук вече четирийсет години и не смяташе да я напусне до смъртта си. Всъщност домът й не беше особено практичен. Намираше се на върха на стръмен склон и на път към къщи й се налагаше по няколко пъти да спира да си поема въздух. Освен това годините си бяха казали своето и къщата изглеждаше доста занемарена както отвън, така и отвътре. Местоположението й само по себе си бе достатъчно добро, за да й донесе доста добра сума, ако решеше да я продаде и да се премести в апартамент, но това дори не й беше минавало през ума. По-скоро би изгнила заедно с дома си, отколкото да го напусне. Та нали тук живя с Арвид през малкото щастливи години от брака им. В леглото в спалнята прекара първата си нощ далеч от дома на родителите си. Това бе и първата им брачна нощ. В това легло се роди и Андерш, а през последните месеци на бременността, когато бе най-едра и можеше да лежи само на една страна, Арвид се притискаше плътно към нея, лягаше зад гърба й и галеше корема й. Шепнеше в ухото й приказки за бъдещия им живот. За всичките деца, които щяха да отраснат в дома им. За радостния смях, който щеше да ехти между стените на къщата през идните години. А когато остарееха и децата напуснеха семейното гнездо, те двамата щяха да седят в люлеещите се столове пред камината и да си спомнят за прекрасните си дни. Тогава бяха по на двайсет, неспособни да си представят какво ги чака отвъд хоризонта.
8
Типични за скандинавските страни дървени чаши, които приличат на миниатюрен черпак. — Б.пр.