Бе изостанала много с книгата и това я притесняваше. Реши да успокои съвестта си, като поработи малко. Седна пред компютъра в кабинета си, но веднага осъзна, че ако иска да свърши нещо, трябва да се раздели с топлия пуловер. В началото работата не й спореше, но постепенно я осени вдъхновение. Завиждаше на писателите, които съумяваха да спазват някаква дисциплина. Тя самата всеки път се хващаше насила за работа. Не от мързел, а заради дълбоко вкоренения й страх, че талантът й е отлетял след последния път. Че ще седи с пръсти върху клавишите и вперени в екрана очи, без да може да съчини нито дума. Ще усеща само празнота и никога вече няма да може да запълни белия лист с изречения. Изпитваше облекчение всеки път, когато това не се случваше. Днес пръстите й летяха по клавишите и само за час изписа две страници. След като довърши и следващите три, реши, че заслужава награда и може да отдели малко време на книгата за Алекс.
Килията му бе добре позната. Не за първи път попадаше там. През най-тежките му периоди почти ежедневно преспиваше в ареста и неведнъж бе повръщал на пода му. Този път обаче беше различно. Този път нещата бяха сериозни.
Андерш легна на една страна на твърдата койка, сви се на кравай и пъхна ръце под главата си, за да не усеща лепкавата пластмаса по лицето си. Втрисаше го, изтрезняваше, а и в килията бе студено.
Казаха му единствено, че е заподозрян за убийството на Алекс. След това го поведоха към килията и го оставиха да чака да го повикат за разпит. Какво ли друго можеше да прави в студения арест? Да се учи да скицира? Андерш се усмихна накриво сам на себе си.
Трудно му бе да мисли в тази обстановка. Стените бяха светлозелени и захабени, бетонът прозираше изпод олющената боя. Във въображението си ги изрисува със силни цветове. Малко червено тук, малко жълто там. Четката му бързо шареше по стените и поглъщаше избелелия зелен цвят. Успя да събере мислите си едва когато в съзнанието му стаята постепенно се превърна в жива какофония от цветове.
Алекс бе мъртва. Това не беше поредната мисъл, която можеше да прогони, а безпрецедентен факт. Тя бе мъртва, а с нея си бе заминало й бъдещето му.
Скоро щяха да дойдат да го вземат. Да го издърпат навън. Да го бутат грубо, да му се подиграват, да го разпъват на кръст, докато изкопчат от него голата трепереща истина. Не можеше да ги спре. Дори не знаеше дали иска да ги спре. Вече нищо не знаеше. Не че преди бе по-различно. Малко неща имаха силата да преминат през сковалата съзнанието му алкохолна мъгла. Само Алекс. Само фактът, че тя диша същия въздух, че през главата й пробягват същите мисли, че усеща същата болка. Само това винаги успяваше да се промъкне през, покрай, под, над предателската мъгла, която с все сила се стараеше да обгърне спомените му в милостива забрава.
Краката му започнаха да изтръпват, но той пренебрегна гласа на тялото си и упорито отказа да се помръдне от мястото си. Дори и най-малкото движение щеше да му отнеме контрола върху цветовете по стените и очите му отново щяха да се взрат в студената им грозота.
В редките моменти, когато можеше да мисли ясно, всичко му се струваше смешно и дори иронично. Бе се родил с безкрайна жажда за красота, а животът го натика в един мръсен кирлив ъгъл. Може би такава бе съдбата му, може би му беше писано да се случи така.
Имаше толкова много „ако“. Мислите му често се въртяха в кръг около тях. Представяше си един алтернативен живот, в който тези „ако“ бяха реалност. Един може би по-добър и почтен живот. Със семейство и дом, с изкуство, което не му носи тъга, а само радост. С деца, които си играят в градината пред ателието му, с благоуханни аромати, които долитат откъм кухнята и галят ноздрите му. Като идилиите на Карл Ларшон9, само че на квадрат. Фантазията му рисуваше розови картини. Алекс бе неразделна част от неговия свят. Стоеше в центъра му, а той се въртеше около нея като планета около слънцето.
Фантазиите винаги сгряваха сърцето му, но топлите им тонове внезапно отстъпваха място на синя студенина. Тази картина му бе добре известна. Безброй нощи я бе изучавал спокойно и внимателно, познаваше всеки детайл. Най-много се страхуваше от кръвта. Червенината й контрастираше рязко със синия цвят. И смъртта присъстваше, както обикновено. Стоеше встрани и самодоволно потриваше ръце. Очакваше следващия му ход, какъвто и да бе той. Той можеше единствено да се преструва, че не я вижда. И да я прогони с безразличието си. Може би тогава картината ще възвърне идиличността си. Може би Алекс отново ще му се усмихне с онази усмивка, която караше стомаха му да се свива на топка. Смъртта обаче му бе твърде добра позната, за да може да я пренебрегне. Знаеха се от много време и присъствието й му ставаше все по-приятно с годините. Тя се бе промъквала дори в най-светлите му мигове с Алекс, промушвала се бе помежду им настойчиво и упорито.
9
Карл Ларшон (1853–1919) — шведски художник, известен най-вече с акварелите си, изобразяващи идиличен семеен живот. — Б.пр.